Литературен форум

Брой 10 (451), 13.03. - 19.03.2001 г.

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Христо Медникаров

Магията на една книга

Отредил съм на тази книга, “Записки по българските въстания”, по-особено място сред другите книги на работната ми маса. Не защото е първенец по рода си в нашата литература или е някакво уникално издание. Напротив, видът й е толкова окаян, че стои като дриплльо сред добре облечените си в луксозна подвързия събратя и дразни с мизерната си външност всеки мой гост.

Но тъкмо с този си вид ми е скъпа, защото ме връща половин век назад и събужда свидни спомени.

Това е книгата, която стоеше в ръцете на баща ми през дългите зимни нощи. Седнал до топлия джамал в малката ни селска стая, той водеше със звучния си глас скромната ни семейна аудитория по стъпките на Захари Стоянов през пожарищата на Перущица и Батак, по гибелния път на Бенковски и на оцелелите мъченици от въстанието...

Тя беше за нашия дом своеобразна Библия, учебник по родолюбие, Свето причастие, от което баща ми всяка вечер ни даваше по лъжичка.

Заспивах с неговия глас, за да продължават в съня ми героичните и трагичните сцени, и да чувам и до днес, когато погледна тази книга, изразителния глас на четеца, да виждам тревожния израз на лицето му, защото той не само четеше, но и преживяваше писаното.

Книгата носи страшни белези на едно трагично събитие - катастрофалното наводнение на 19 юни 1943 година, когато къщата ни по чудо оцеля, но с изтърбушени от бесните вълни стени.

Между няколкото книги, които намерихме, беше и “Записките...”. Грижливо я избърсахме и подсушихме. Тя остана с оголените си и набръчкани корици, с жълтеникавата суха тиня между страниците - един ням свидетел. (Ням ли, какво приказвам!) Та аз и сега виждам образа на скъпия си баща в ония далечни зимни нощи, мътните талази на водната стихия, падналото ниско над водите, над баирите и нещастното селце юнско небе, чувам шуртенето на проливния дъжд, хлипането на нещастните женици, мокри до кости, незабравимия глас на моя баща...

“Записки по българските въстания”! - това за мен е не само книга, а една живописна картина, магнетофонна лента, която звучи и връща по неповторим начин мигове от моето детство...

 

Всичко свято ли загърбихме?

 

Обичам тази песен, в която особено ми допада стихът “Всичко свято ли загърбихме?” Замислям се над него и разбирам, че наистина много добродетели, с които нацията ни се гордееше, са загърбени.

И пред мене застават ония някогашни мои съселяни от родното ми Разпоповци, сега квартал на град Елена.

През 1916 година на фронта при Тутракан пада убит Стефан Иванов, който оставя младата си жена Рада с две невръстни деца.

Вдовицата на убития ходела при Иван Търсанков, който имал крава, да им купува мляко. Купила тя на няколко пъти и един ден Иван Търсанков й рекъл: “Радо, тя тъй няма да я бъде!” Отишъл под плевника си, отвързал кравата и казал: “Вземай я и я карай у вас! Къде ще му излезе краят да купуваш мляко? Тез деца нали трябва да ядат! Тъй де...”.

И просълзената вдовица повела кравата към тях...

 

***

На 19 юни 1943 година Разпоповци бе сполетяно от катастрофално наводнение. Къщата на Иван Търсанков силно пострада. Водата отвлече голяма част от покъщнината му, кравата и едно теле. Купил си той след няколко дена даначе, но потърсил и второ - зер трябва да се впрягат, предстои кърска работа. Научила за това баба Рада и му казала: “Иване, ела у дома, имам даначе за продан”. Отишъл той, а тя отвързала от яслата добичето и му подала юлара. Иван Търсанков бръкнал в джоба си за пари, а баба Рада извикала с властния си глас: “Да си прибираш парите! Не ги ща! Ти не ми ли хариза едно време кравата си?”

“Ама...” - почувствал се неудобно дядо Иван.

“Няма ама!” - отсякла тя и се прибрала вкъщи.

 

***

През 20-те години група приятели излезли на лов в горите над Разпоповци. Заблуден от калпака на ловец, Михаил Цонев стреля и вместо заек убива най-добрия си приятел - Димитър Лапавицата, който имал пет невръстни деца. Най-малкото било на два месеца. В семейството му - беднотия до шия.

Срещу Нова гадина съселянинът му Юрдан Узунов впряга волската си кола, натоварва я с дърва от своя дръвник, метва върху тях един чувал с бяло брашно, а баба Юрданица тръгва след колата с армага, пълна с маджун. Без много приказки дядо Юрдан стоварва дървата в двора на вдовицата, внася чувала с брашното вкъщи, а баба Юрданица оставя армагата с маджуна. “Опечи на децата си бял хляб да посрещнете Нова година като всички хора...”

Дръпнал синджирите на воловете и си тръгнал...

Звучи като в приказките, нали? И когато днес слушам за тези случаи, на душата ми става светло, хубаво и... малко тъжно.

 

Камбанен звън за Борис Христов

 

Разпоповци е селце от шестдесет къщи в Еленския балкан. Половината от старите му жители са вече в гробището на Лъчката и под некролозите на пътните врати висят катинари.

А някога тук кипял богат духовен живот, подхранван от 120-годишното им читалище. За селото излязоха две книги - “Въглени в пепелта” и “Люлка под Балкана”.

Доскоро в Разпоповци живееше възторженият читалищен деец Христо Търсанков, крепител на възрожденските традиции на селцето. По негова инициатива, когато умреше човек от Разпоповци, независимо в кой кът на България, той биеше черковната камбана, отиваше в училището и спускаше от вторея му етаж траурното знаме.

Той вече не е между живите, но стореното от него остава в паметта.

Един ден камбаната в селцето би на умряло. Попитах няколко срещнати хора из селцето кой е починалият, но не получих отговор. Отидох у бай-Христови. Намерих го замислен в малката му стаичка.

- Кой разпоповчанин си отиде, бай Христо?

- Този път не е разпоповчанин. Съобщиха по радиото, че е починал големият певец Борис Христов. Реших да ударя камбаната за него. Да не би да съм сбъркал нещо?

Стиснах му десницата, а трябваше да я целуна.

Не знам дали в друго българско селище е ударила камбана за великия български певец, националната ни гордост, но в Разпоповци тя би за него.

Българската литература

© 2001 Литературен форум