Литературен форум

Брой 10 (451), 13.03. - 19.03.2001 г.

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Патриция Николова

По стиховете ще ги познаете

Ралица Чернева, “BGинфанти”, Академичен център за литература и култура, С., 2000“Поезията на младите. Тоест поезията, от която никой не се интересува, която никой не чете. Която се пише, само пише – за лично удовлетворение на своите автори...”

(Гео Милев, сп. “Пламък”, кн. II,1924)

 

Горните редове са мирис на отминалия и вкус на настоящия т. нар. литературен живот у нас. Нещо като портокалов нафталин, само че нито в поетичен, нито в театрален смисъл.

Разбира се, че Гео Милев и Питър Брук не са първите, поставили диагноза на феномените “мъртва поезия” и “мъртъв театър”. Нито ще са последните.

Уж поезията не била чак такава игра?!

 

Добре, че общото правило като жизнерадостно препускаща аксиома поне през десетилетие (ако не и по-рядко) допуска по някое изключение. В случая, струва ми се, изключенията са три. Галина Николова с “Минавам”, Ралица Чернева с “ВGинфанти” и Соня Николова с “Пастирът и левантинките” (заглавия колкото измислени, толкова и реални). Първите две са издания на “Свободно поетическо общество” и една (“ВGинфанти”) е находка на Академичния център за литература и култура.

 

Кървавочерна луна, балансираща върху цветни капки и причудливи синкаво-жълти разветрени хвърчила. Върху луната, люшнато като спасителен пояс – хартиено корабче. Сюркартината на Йордан Кисьов, използвана за корица на крехката книга, ненатрапчиво хвърля въжени мостове към сърцевината й. Макар че – “Това не е поезия, а поза” – пише авторката, Ралица Чернева. И на читателя тутакси му става ясно, че въпросното откровение също е някакъв нов вид игра.

Какво пък! Да си карнавален и самоироничен, подхвърляйки театрални словесни “кихавици”, зад които наднича неумело прикрита болка, също не е лесен избор.

Лирическата й разпиляност е само привидна. Зад почти буфонадните и уж анонимни образи, дебне хапливият, абсурдистки хумор, който при по-добри обстоятелства бих нарекла Хармсов. Абсурдното, залепено за ироничното вместо да отведе до страдалчески скепсис, подскача живачно и променя с неистова скорост цветовете на настроението-хамелеон.

И всичко това – за заблуда на “противника”. Идеална “виагра” за настроението-хамелеон, ваксина срещу вируса на чувствата или просто болкоубиец на “нещото” (както авторката си го нарича).

Трите части на клетъчното книжно тяло – “Да е било, не е”, “Едно такова” и “Фабули и форми”, освен че тенденциозно не търсят словесно-образната определеност, излъчват като че ли някаква привидна нерешителност. И заедно с това са първи акорди на оригиналния усет на Ралица Чернева към словесния джаз. Да се надяваме, че първата й книга е само загрявка към истинското й езиково суингиране.

 

Соня Николова. "Пастирът и левантинките". "Свободно поетическо общество". С., 2000“Пастирът и левантинките” на Соня Николова осезателно е музика от съвсем друг инструмент и калибър. Тук могат да се уловят както “празвуци”, стилизирани като че “по” Теодоракис, така и “капки млечна захар с кръв от сърца” (дали човешки, не е ясно), сенки от “тайни кубета на черкви в мъглицата”, където “всяка уличка си има своя миризма”. Тук като нищо може да видите пепеляв ябанджия да се разхожда лениво по извивките на Истанбул и да наднича нахално в “бърлогите на Исус и Вишну” (перифразирам три от най-сетивните стихотворения). Защото тук е Граалът, където прасънищата и ексвиденията на поетесата “притискали сърцата си да не отлетят в мрака”. И тук е още вътрешният й Аbroad, където е по-дълбоко от затънтен кладенец и по-високо от изправен “гръбнак на мелница” (но не по “Дон Кихот”).

Сгъстени, пулсиращи стихове, които могат да бъдат портрети, а могат и да не бъдат. Зависи от градуса на вчитането. От вътрешното здрачаване (на четящия) и от развиделяването (на пишещия). Зависи още и от количеството на стогодишната самота (дали четящият носи на гръб здрачаването, или още не го е познал, или отдавна го люлее в себе си). Иначе казано, концентрична лиричност като блус за самота. Само че в такт седем осми. А често и в каданс (нали говорим за съновидения).

“Пастирът и левантинките” е някакъв митичен ритъм-енд-блус, заклинателно изглаголен в рошави, неопитомени и небронирани, мърдащи живи миниатюри. Левантинките, Лу, Ян, “мъничето пирандело”, някакво китайче, “биволът черен и тролът космат” - неравноделно самодивско хоро от подпърхващи образи, части от лица, копита, цървули, пера и люспи, опашки и очи, които на всичкото отгоре се опитват да играят туист. Тоест филологичният флирт на авторката с думите стига до прозрения от рода на: “Гайди ручат островен сленг” – находка от лингвистично и съвременно митологично ниво.

Езическият танц на несресани думи и значения (сякаш пияни вървят под ръка Логос и Мотос), естетизира не толкова чувството за нереалност, колкото неосъществимостта на настоящето. Руническият сленг на Соня Николова характерно допълва подскачащата картина на недокрай запълнения в някои отношения поетически пъзел.

 

Галина Николова. "Минавам"."Свободно поетическо общество". С., 2000 “Минавам” на Галина Николова не е носталгично шляене през себе си. Нито лудешко препускане през оголените вдлъбнатини на невидимото й тяло. “Минавам” е по-меланхолична от “ВGинфанти” и по-категорична от “Пастирът и левантинките”. Бих казала, смела книга. Защото с отворени очи бъърка в раните и не се срамува да покаже стенограмите на не едно или две безсъния. Кардиограмна и откровена, деликатно образна и повече биографична, отколкото условна е тази т.нар. поетична сбирка. Впрочем ще ми се да я наричам точно така, тъй като “Минавам” е едновременно дневник на миналото и споменник на бъдещето. Ненатрапчиви и бавно опиващи се, стиховете й са фотографии на състояния, в които няма нищо измислено. Нейният магнетизъм е точно в това – че привлича с интимния си, тих, задушевен шепот.

 

Рагтайм е класическо понятие в джаза, накъсан такт без излишни импровизации. В стил рагтайм, само че с повече или по-малко импровизации, са Галина Николова, Ралица Чернева и Соня Николова.

Българската литература

© 2001 Литературен форум