Литературен форум

Брой 10 (451), 13.03. - 19.03.2001 г.

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Розалия Ликова

Закономерното и неговото развитие

За Рада Александрова и "Било е дадено"

Първите два раздела от избраната лирика “Хълмове” и “Битие” – ни връщат към онова приятно удивление от слънчевата материя на нейната поезия през 70-те и 80-те години.

Разделът “Хълмове” е връщане и в друго отношение – към природата и нещата, в търсене на опора в автентичния живот на съществуващото през годините на онова сгрешено време, “което наричахме наше” (К. Павлов) – като най-силна реакция срещу изкуствената действителност и глупостта, срещу това, което не бе живот, а негово отрицание.

Един жив, правдив, човешки достоверен лирически “аз”, незащитен от ударите и болките, и въпреки това цялостен и несъкрушимо жизнен, изпълва стиховете на “Невъзможно бягство” (1973-74). Подобно на стиховете на Блага Димитрова, любовта и самите неща и явления раждат в стиховете на Рада Александрова мотива за вътрешна съпротива, за преодоляване и упорство на устояването.

Спомням си вълнението от появата на образа на криле и птици (още един общ белег у двете поетеси) в “Когато бяхме птици”. Представите за слънце, небе и безкрай стават мярка за устояване. Сетивността, възторжената сензуалност излъчват духовност, съставена от полет на криле и слънце, излъчват слънчева несъкрушимост.

Поезията на 70-те години открива топлата близост между човека и нещата и като златна нишка свързва човешкото сърце и небето, земята и всемира. В нея съжителстват две бездни – на изчезване и отплуване към далечината и на поклон към огъня, водата и корена, към вечното завръщане и ново раждане:

“И поклоних се доземи на корена.
И му прошепнах: “Пак ще се родя.”
(“Върни се Рада, викаха делфините”)

Отстояване на белотата, на чистотата и детството, на автентичността на живота, възкресяването на забравени думи като “душа” и “искреност” бележат вътрешните ориентири на тази поезия. Едва в края на 80-те години нахлуват други понятия с друг емоционален и смислов оттенък: умора, болка, безсилие, горчива равносметка, въпроси към стъмняващото се безсилие: кога, защо, кой?

Разделът “Луната, вятъра и любовта” е едно разширяване с нови щрихи на понятието “съм”, “съществувам”, на формите на човешкото присъствие. Не познавам по-смислово натоварена в поезията дума от думата “присъствие” – като естетическа категория, като форма на съществуването и израз на много топлота и лирическа непосредственост. Присъствието в тази поезия говори за липса на трагизъм, въпреки безсилния опит да бъде задържан любимия и безнадеждното изтичане на любовта. То означава и друго – съзнание за двойния процес на човешките явления: отиване – оставяне; означава жажда за трайност, за “оставане” на света и нещата, за съществуване (“Успокоение”, “Коприва” 1977). В духа на Радой Ралин и неговата дълбока убеденост, че веднъж роденото не умира, Рада Александрова, въпреки чувството за приближаване на есен и старост (“Есента иде, есента иде, любими”), внушава непобедимостта на всичко човешко и превръща елегията в химн (както е в “Зимна роза” от едноименната стихосбирка, 1986).

Не болката, а пълноводието на чувството е белегът, който говори, че и при трагизъм на вътрешната ситуация има нещо по-голямо, по-силно от трагизма – самата жизненост на преживяванията, човешкият смисъл на преживяното.

От народната песен лирическият субект взема предизвикателството към смъртта, победата на силния чрез своята слабост. Както в народната песен – смъртта не е смърт, а събеседник на живота, мъката не е белег на душевна смърт, страданието не значи липса на живот (“Нощес пристига старата, оная”).

Диалогът на поетесата с неща и явления, близостта с природата става за нея съдба и позиция. При Р. Александрова тази близост се превръща в естетическа позиция, чиито основи са в сливането на живот и поезия, в модерен израз на преодоляването на литературността. Не случайно в “Защита на поезията” (в “Беше зима и лято”, 1993) поетесата докосва и назовава – къщата, вятъра, нещата и двора, сенки, риби и съзвездия. Гроздове от светове, дишащи съвместно, неща, които живеят и съществуват наред с грозното и злото – говорят за единната материя на живот и поезия.

Красотата в тази поезия е в самото съществуване, в приемането на различното, в съотношението между “тук и сега” и безкрая, в утвърждаването на предметното, излъчващо духовност, в размяната на присъстващото и далечното. В основата на тази естетика лежи хармонията на различното и единното – хармония, която отчита единството на множествеността. “Не се разминахме” – ще каже Р. Александрова (“Камък”, 1983) – не се разминахме с любовта, с реката, с камъните, къщата, с небесата, със сенките “и със себе си”.

Поезията на различното, но и на цялостното и единното, на вечните загуби и на трайното съхраняване, поезията на Р. Александрова бележи естетиката на различното, на другостта, но не и на противопоставянето, на множествеността – но и на плътното естетическо единство – единството на живот и поезия.

“Разговаряйки с Бога” – в това предизвикателно заглавие на раздела можем да търсим много дълбочини и откровения. Ако Далчев поглъщаше предметния свят и излъчваше философия, ако Р. Ралин ражда от предметите светлина, Р. Александрова поглъща чрез сетивата и излъчва радост от съществуванието. Тя усеща нещата в две измерения – в дълбочина и небе. Чудесното, възприето чрез тялото, става символ на живот, на съществуване. Тялото разбира всички чудеса на света. Сетивното тук се превръща в поезия, в чудо, в празник на съществуването, тялото – в източник на чудеса:

“Сега съм тъмна, влюбена и зряла.
И всички чудеса на тоя свят
приема и разбира мойто тяло.”

(“Опиянение”)

Лириката на Р. Александрова бележи двойната проекция – на сетивност и омагьосване от света. Опиянение и сънуване с отворени очи открива празника на всеки час. Вътрешно движение, самопреодоляване и празнична трансформация на мига, сетивност и омагьосване са полюсите на поетическото единство. В това отношение стиховете на Р. Александрова бележат близост с естетиката и светоусещането на част от стиховете на Вутимски, който превръщаше болката и отчаянието в радостно разтваряне на “аз-а” и на неговите граници. У Р. Александрова забелязваме сродно чувство на екстаз, на утвърждаване на живота, на съчетание на философски поглед и екстазност:

“И се заклевам: няма самота,
и се кълна, че всичко тук е живо,
че има сто живота, че света
расте у мен като на своя нива.”
(“Чаша”, в “Сега разбирам 1983)

Сериозно място във времето и в подредбата на сборника заемат новите стихосбирки от 90-те години, където скритите вътрешни процеси достигат своята зрялост. В стихосбирката “Някой е идвал” (1992) се е увеличил теренът на болката и драматичното сгъстяване, но едновременно с това се е разширила и философско-естетическата и жизнена основа на скрито помирение със себе си и света, и едно разширено съзнание за различните измерения на съществуващото:

“Разхождам се
из въздуха,
водата и смъртта,
и всичко тъй е леко
и естествено.”

(“Защо съм се страхувала”, 1991)

Засилва се двупластовостта на изживяването – въздух, вода и смърт се превръщат в естествена материя на живота, противоположни и единни в своята същност. Мълчанието в тази поезия е също белег на живота – то е прислушване в света наоколо, когато свободата извира без думи (“Ако помълча”, 1992).

Расте и вътрешното упорство, съпротивата срещу всяко предателство и най-много срещу измяната към собствения свят. Бунтът срещу привидностите, срещу битие се превръща във въпрос за стойностите, за духовното пространство на стиховете.

В стихосбирката “Беше зима и лято” (1993) разговорът с Бога се задълбочава. Звучат библейски ритми, отблясъци от разговори с небето, със себе си, с човека, изпълнени със съмнение и горчиво прозрение. Разговорът с Бога е разговор със самия себе си, с ангела на поезията:

“Постоя. Постоях.
И потънах в очите му алени, и заплаках с тях.”

(“Ангелът”)

Светът в “Сега” (1995) е гледан през затворени очи с разтворени сетива. Опиянението от пръстта, обожествяването на вечерта и въздуха е тоя терен, на който поетесата възвръща своето вътрешно равновесие, примирението със себе си и с живота.

Поет на слънчевото опиянение, Рада познава не само химническата слънчева жизнерадост, която я сродява с Багряна и Р. Ралин, но и поезията на свечеряването, на светлата вечерна скръб, която я сближава с “Вечерен час” на Бодлер (“И всеки час”, 1993). Но при нея нещата не толкова се противопоставят, колкото се допълват със своите различни лица. Чувството за тайна, за връзка със светове, откъдето сме дошли и където продължаваме да съществуваме, докосването до непознати измерения съществува наред с присъствие на ръба и чувството за пропадане. Един двоен процес на мекота и излъчващи се мелодии, на плътност и неуловимо съжителство с болката от човешката грубост и неотменната горчива чаша на страданието.

В “Неотпечатаната книга” чувството за повторно раждане се съчетава с усещане за съдбовност и космичност, за граничност и безпределност, за дълбочина и небе. Пришълци от неведомото за миг озаряват душите. Отзвуци от небесни видения напомнят за вечност, за която още не сме готови. “Небесният велосипедист” (1998) и “Небесният пешеходец” (1998) ни изпращат послания, чийто език не разбираме.

Изведена до библейски интонации човешката участ не ражда скепсис и нихилизъм, нито безразличие към ценностите и начина, по който живеем и умираме. Космичното, превърнато във вътрешни измерения, не води до краен релативизъм. Чувството за тъга и безвремие среща вътрешна съпротива на измерението на вечността и бъдещето. И може би тази съпротива, това вътрешно упорство срещу смъртта, старостта и нихилизма определи най-трайното измерение на поезията на Р. Александрова – нейната вярност не към преходни художествени увлечения, а към самата себе си.

Поезията на Р. Александрова е едно връщане към простотата, яснотата и дълбочината, едно отстояване на синтеза на мястото на деструкцията, едно завръщане към забравени човешки ценности – и в тоя смисъл – към самите нас, към трайното и незалязващото в човека и в самата поезия.

Най-новите стихове на Р. Александрова говорят за смело прекрачване към модерността без сътресения и катаклизми, по пътя на едно съчетаване на нови виждания с вярност към самата себе си, към досегашното й творчество. В стихотворенията, поместени в “Литературен форум” (бр. 18, 2000 г.), границите на нещата и пространството се размиват до “някакво неясно някъде”, тишината има свой звук, земята, бездната и небето се сливат и тихият благослов на живота изпълва вселената. Някакво тихо упорство изпълва невидимото и всички гласове, хармонията с пътя носи нещо повече от себе си – крачката напред, човешкото време, изпреварило пътя.

Помъдряване на чувството, на погледа променят гамите на отчаянието, на увеличаващите се загуби до тъжното съзнание: “Светът – разкошен извор на раздели” и до волята на всички помръкнали цветя да заживеят отново. Заедно с тъжното прозрение на екзистенциалната драма на човешкия живот за неизбежните загуби расте и съпротивата на човешкото “аз”, неговата безсмъртна жажда да се улови мигът, да се задържи животът на неумолимото “вчера”.

С последните си стихове Р. Александрова е усложнила представата си за границите на нещата, за противоречията на света и по пътя на сливането на зримото и незримото, на прозиране в бездната е достигнала до съзнанието за синтеза, отворен за безкрайните полюси и непреодолимата хармония на човешката мярка за света.

Българската литература

© 2001 Литературен форум