СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Катя Зографова

За морето, за морето...

За Тома Бинчев морето е една от любимите (съдбовните) теми. В предишните му книги, една от които бе "Открито море", неговият дълбок извечен глас се дочуваше неизменно, като исото в старинно пеене. Предпоследната му книга – "Свободни сонети", също бе оцветена в "морска" тоналност (дори корицата й бе "мидена")... Дали защото Тома е роден в Бургас и е бил по своему "момчето, което говори с морето"? Или е общувал в крайморската си младост с поети като Христо Фотев, също доживотно изкушени от митичната синя вода (неотдавна се появи и Фотевата антологична стихосбирка "Море")? И в новата си книга Бинчев, без да пише сонети, е своего рода "Петрарка" на морето... Защото, както италианският лавроносец бе верен на своята дона Лаура и сътворяваше цял живот сонети за живота и смъртта й, така и Тома не се уморява да преоткрива Морето. Дори има едно "програмно" стихотворение – "До утре", в което оповестява, че щом е на брега му, за него "няма скука". Основното достойнство на Бинчевата книга е в безспорния, струва ми се, факт, че поетът е открил своето, различното, макар и единосъщо Море. (Очевидно авторът осъзнава творческата си амбиция: "Морето в синьо" е единствената му досегашна книга, издадена билингва – на български и на английски.) Стиховете в нея могат да бъдат уподобени на кратки озарения, падащи като словесни светкавици в съзнанието на читателя. В същото време те са спокойни, чисти и твърди като камъни на вълнолом, облъскани от бурите, за да остане само най-трайната им субстанция... И така, Тома не окичва с цветята на метафорите своите нови творби. Той е сдържан, съзерцателен и мъдър. Прави стихотворения-метафори, при това стремейки се да обхване различни преображения на морското в максималната краткост на стиха. Това е "морето на Тома"- опитът да изречеш Морето в едно изречение!... Например битието ни, изпепелено от балканизмите, от вечните неразрешени междуособици, от войните, е вместено в едно кратичко, наглед пейзажно стихотворение от 5 реда – "Пустиня"... А темата "море" като че ли сама по себе си предполага словесно развихряне, нали синята безбрежност е символ на движение, могъщество, вечност на природните стихии?... Друг е въпросът, че понякога тъкмо "вълните" на многословието могат да удавят читателя... Тома се е отказал от подобен "прочит", както и от търсене на маринистични живописни визии (така добре сполучени от покойния Иван Давидков в стихосбирката му "Морето"). Разбира се, лапидарният изказ не е попречил на Тома да улови като че ли всички мислими състояния на "морскостта". Понякога това е опитоменото, дори одомашнено море – и затова гларусът се провиква като пъдар в лозето, друг път ("В бурята") то носи едновременно нещо от фурнаджиевската вакханалност и от съзерцателните видения на Емануил Попдимитров, големия майстор на подводните морски пейзажи... И накрая – то е призрачно царствено същество "със синя кръв", в чиито владения трагикомично навлиза човекът със своите "титаници", опредметили дързостта му да победи космичната мощ на "Морето в синьо". Но Морето е Царят, който приема всяка форма, той е божествено дете на всемира, което си играе на безкрайни преображения, защото е способно всичко да обезличи!

Твърде интересен е и "подмолният" образ на лирическия аз в книгата. Той, така наглед смирен пред Морето в царствените му сини одежди, все пак усеща, че сам е космична екзистенция, сродна на великата стихия... И дръзва да вярва, че може да се нарече морски събрат. Да даде прислон за предвечната, неспокойна душа на Морето. В стихотворението "Съдба" той е в образа на въплътителя, на "каменоделеца", на скулптора, който вае с точни словесни жестове величавата му безформеност.

Аз повярвах в "морската" мисия на твореца.