Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Катя Кузмова-Зографова

"Мръсната раса" на жената

Левантинките на Димитър Димов и българският спор за расизма през 30-те 

 

"...Тя бе в тънка бяла рокля и широкопола сламена шапка, според тогавашната мода, чийто цвят образуваше прекрасно съчетание с мургавия оттенък на лицето й. Сега под смекчения блясък на слънцето то излъчваше по-ярко левантийския си чар, в който трептеше сладострастие, меланхолия и отпуснатост. Но под нежната усмивка, под замрежения поглед и сладостния овал на формите му Бенц за първи път долови един странен и жесток облик на тая мекота, на тая отпуснатост в гласа, в движенията, в израза на цялата й личност.

- За какво мислите, Айтел? - попита тя внезапно.

- За расата ви! - каза Бенц.

- У мен са кръстосани няколко раси!

- Само две! - каза Бенц, гледайки сините кръгове под очите й.

Тя се усмихна замислено. Наистина, в златистите отражения на очите й прозираше оная меланхолична чувственост, която е вековно наследство на жените от Изтока.

Бенц каза, че кръстосването на расите създава жестоки индивиди, и за пример посочи мулатите.

- Жестоки!... - повтори тя, като извърна към него очите си, които продължаваха да бъдат все тъй странно земрежени и отпуснати. - О, мили мой, но какво от това?... Тъй ще ме обичате по-силно!"

Откъсът е от първия роман на Д. Димов - "Поручик Бенц", излязъл през 1938 г. Портретът е на "фройлайн" Елена Петрашева, първата от галерията женски образи, които критиката поставя под общия знаменател: "екзотични". Ако се вгледаме в тази "екзотика" обаче, ще открием неочаквани неща.

Най-широкият контекст, в който можем да ги впишем, е този на световната литература, описваща "жените от Изтока", иначе казано - "ориенталското" срещу "европейското". Разбира се, в географски план Леванта е само част от необятния Ориент, но смислово те се припокриват1. И ако "ориенталската" тема присъства още в "Перси" на Есхил, у Гьоте ("Западно-източен диван"), Фридрих Шлегел ("За езика и мъдростта на индусите"), тя е преживяна реалност в творчеството на френските и английски писатели, "странствали" из Изтока (Шатобриан, Юго, Ламартин, Нервал, Жид, Байрон, Конрад, Скот, Коулридж, Браунинг, Джордж Елиът и др). Сблъсъкът на културните стереотипи по правило се извършва от позицията на "европейското", разбирано като превъзхождащ "център", към "периферията" на "азиатското"... А що се отнася до "ориенталските жени", то като моделно пресъздаване на същността им можем да приемем знаменитите Флоберови героини: Саломе, изправена срещу Св. Йоан, Салабмо - срещу Св. Антоний и... Кючук Ханъм, известната египетска танцьорка и куртизанка, с която се среща самият писател в Уади Халфа. (След екзотичния си любовен сюжет Гюстав Флобер пише на Луиз Коле, че "ориенталската жена е като машина: тя не прави разлика между един или друг мъж"... Едуард Саид обяснява Флоберовите бягства в "страната" на сексуалните фантазми с латентния му ориентализъм, подчертаващ една подчертано "мъжка представа за света": "...жените обикновено са същества, породени от мъжкия блян за власт. Те са изразители на неограничена чувственост, глуповати са, и преди всичко са изпълнени с желания. Флоберовата Кючук Ханъм е прототипът на този карикатурен образ, който се среща често в порнографските романи (например "Афродита" на Пиер Луис), чиято новост и привлекателност се основават на използваните ориенталски елементи. Освен това мъжката представа за света, която влияе върху практикуващия ориенталист, е, общо взето, статична, замръзнала, вечна. Самата възможност за развитие, трансформация, човешко движение (в най-дълбокия смисъл на думата) е отказана на Ориента и ориенталеца"2. А от тук до расовите теории за Ориента на Рьонан и Гобино има само една крачка.

Струва ми се, световете и на българския белетрист Димитър Димов са пронизани от подобно "флоберовско" осмисляне на Другостта в образа на "ориенталската" (левантинската) женственост. Макар неговата героиня Елена Петрашева да е вече не мълчащата Кючук Ханъм, която трябва да бъде обяснена от мъжа, а неизтощимо саморазголващата се словесно, модерна "източна жена"...

Съвсем явно е авторовото убеждение в наследствената обусловеност на човешката природа. То пронизва цялостното му творчество, дори когато след 9. lХ.1944 писателят се старае да смени своя начин на мислене, "медицински" обясняващ явленията, с марксисткия идеолект... Говорът на "кръвта" еднакво ясно се долавя в описанието на отец Ередиа или на Адриана от "Роман без заглавие", предхождащ (без да е точно датиран) "Осъдени души". (Самоанализите на Адриана в този смисъл са особено красноречиви.) Това е трактовката на расата в рамките на научната антропология, посредством понятието за "расата" като исторически създала се част от човечеството, обединена от общ произход, с общи физически (морфологически и физиологични) наследствени белези...

Но Д. Димов не спира дотук. Цитираният диалог от "Поручик Бенц" навежда на мисълта, че той е бил изкушен и от спора за расизма, чийто апогей впрочем съвпада с появата на романа му - 1938 г. И в това няма нищо чудно - писателят да има своя позиция в един злободневен въпрос, дебатиран оживено не само в печата, но и в собствените му академични среди. Спорът впрочем е започнат от проф. Стефан Костурков, който е зоолог (и да не е бил преподавател на Д. Димов, поради факта, че е достатъчно популярен за времето си, още повече и "колега", вероятно е привлякъл вниманието на младия учен и белетрист). Проф. Костурков "открива" писането по въпроса за расите още през 1928 г., когато излиза брошурата му "Израждането на културното човечество. Борба с израждането". Тази книжка обявява и създаването на така нареченото "Българско дружество за расова хигиена". Патосът й е срещу "панмиксията" на расите, сиреч "липсата на отбор спрямо недъгавото", водещи до "израждането"...

Следващата, 1929 г. пък се появява неприкрито "расисткото" съчинение на Кирил Христов "От нация към раса", в което картината на "смешенията" по нашите земи добива гротесков характер. Защото писателят разглежда българите като "чада на противоестествените смешения" и ги определя със страховито звучащото слово: бастарди... През 1934 г. е публикувана екзалтираната, но боравеща с научно подплатени пристрастия книга на философа Янко Янев: "Героичният човек", който заедно с проф. Спиридон Казанджиев авторитетно се вписва, макар и непряко, в дискусионното поле. Расисткият дискурс междувременно е завладял широките социокултурни пространства на пресата, под влиянието, разбира се, на ситуацията в централна Европа и особено в Германия. Вече в края на 30-те той достига висшата си фаза - академичната: в лицето на професорската "триада": известният биолог Методи Попов, споменатият зоолог Костурков и яростният им опонент - философът Димитър Михалчев. През 1938 М. Попов издава "Българският народ между европейските раси и народи" и "Наследственост, раса и народ. Расова принадлежност на българите". Тезата на професора е: българите принадлежат към европейските, и то към славянските народи. Позицията му всъщност е патриотичен призив към самоуважение и отказ от чуждопоклонничество! Признавайки факта на "смешенията" в гените ни, М. Попов настоява, че те са в "благоприятни съотношения". Затова и националните ни първенци са от "смесен тип": и Ботев, и Л. Каравелов, и Д. Миладинов... Последният е определен като "медитеранска" раса с "ориенталско" расово смешение... Посочвам нарочно този пример, защото той всъщност е донякъде аналог на онова, което трябва да се разбира под левантийско. Защото в строгия (речников) смисъл Levante означава "Близкия Изток" или "човек от източните брегове на Средиземно море" (Сирия, Ливан, Египет, Турция, Гърция, Кипър и Израел; в тесен смисъл Сирия и Ливан). Иначе казано, от тези брегове, където Средиземно се среща с Егейско море, а "гръцкото" се примесва с "арабско". Бихме добавили - и "латинско", тъй като по време на кръстоносните походи се извършват нови "кръстоски". И те се оказват географски "разселени" тъкмо поради историческите превратности, мигрират из островите (Кипър, Родос). (Така по странно стечение на обстоятелствата левантийското се успоредява семантично с еротичната митология на "острова на Афродита" - Кипър... Точно в Димитър-Димовия смисъл, само че с обратни на античните внушения за смисъла на Красотата...) Разбира се, когато говори за българката Елена Петрашева, той употребява левантийското в метафоричен, а не в буквален смисъл. То е знакът за особената тайнствена "различност" на нейния образ, на неговата изключителност, дори демоничност, избуяла в пределите на "родното"3. Кореняща се обаче, според присъдата на Д. Димов, в очевидните "неблагоприятни" смешения между левантийското и френското начала у героинята му. Самото то смешение на етнически белези, считани от привържениците на расистките теории за "низши" или "непълноценни", левантийското се оказва на свой ред биологично съчетано с "висша" наследственост - "френската"... Разбира се, съвсем не е необходимо да приемаме умереното расистко изказване на поручик Бенц за "само двете" раси на Елена Петрашева. Можем да го счетем за проводничество на немските националсоциалистически идеи, изречени логично от героя - немски войник. (Иронично-предизвикателно прозвучава в този контекст твърдението на самата "левантийка", че е плод на "много раси", което Бенц коригира...)

В случая авторът сякаш е дистанциран от "расовите" позиции на героите си. Като че ли става дума за "употреба" на расисткия дискурс, модерен за времето си, затова и характеристичен не само в диалозите им, но и в цялостния романов текст (думата "раса" и производните й изобилстват в него). Но - докато в "Поручик Бенц" левантийското е по-скоро вид определение към женската "демония" (ако си послужа с обикнатия израз на споменатия проф. Янко Янков) на Елена (името едва ли е случайно избрано), то вече в "Осъдени души", роман, издаден при това година след 1944, левантинското е изведено в пряка характеристика, директно изречена от автора. Докато Елена Петрашева е описана в полюсите на "ангелско" и "демонично", то епизодичната героиня Жоржет Киди е самото въплъщение на злото, на изродената след смешения "раса": "Тя бе левантинка, с неопределима народност, един от тия мелези, които скитат из вертепите около Средиземно море и съединяват в себе си пороците на много раси. Лицето й бе матово, с маслинен оттенък, както у испанките, но в чертите й нямаше нито следа от изтънчеността на тези приветливи и целомъдрени жени. Очите й, студени, черни и вероломни, гледаха с втренчената неподвижност на змия, а от тялото й се излъчваше някакво лениво сладострастие, което превръщаше любовта в мръсна оргия"... Както се вижда, в тази "ломброзианска" характеристика няма и следа от двойственост: тя звучи като диагноза на престъпен женски тип, при това не особено разсъдъчен, щом след "плитко скроения" обир на американци вкарва своята любовна жертва Луис Ромеро (определен като "семитски тип") в затвора... Че "половин французойката" Елена е нейна расова посестрима, личи и от епитета "вероломен", с който са белязани и двете. Вероломните очи на Жоржет удивително напомнят поведенческите реакции на "левантинското момиче" Елен с неговия "тъмен левантински гняв, който поради безсилието си да се прояви веднага, по-късно трябваше да вземе облика на тъй вероломно отмъщение". Поводът да се развихри то е наистина парадоксален: една заслужена мъжка плесница. В миговете, когато Бенц е станал свидетел на почти мигновеното след раздялата им на влюбени, затова и чудовищно, ирационално и пределно "грехопадение". И вместо сам да я убие, Бенц се оставя да бъде предаден от "вероломната" си любима и убит от френските войници (негри-зуави)... Така любовното коварство се изражда в някаква универсална нравствена уродливост. Приоритет на "мелеза" Петрашева, а не на "германеца" Бенц или "французина" Лафарж (последният е "фронтови" враг на измамения любовник, но с воинско благородство пожелава да го спаси...). Като че ли в един момент "расата" на "чистите" мъже се изправя срещу "мръсната" "раса" на жената?.. Култивираната красота на Бенц е осезателно по-слаба пред необикновената, "смесена", може би и затова фатално привлекателна хубост на Петрашева. Лафарж също се оказва изигран от Елена, сиреч също "по-слаб", макар да оцелява в любовната баталия на Изтока. Във финала на романа той е морално съкрушен. Така представителите на "чистата раса" са видимо уязвими, а най-често и безпомощни пред "неканоничните", непредсказуеми в техния хоризонт на морално очакване прояви на "нечистата сила" (ако въвлечем в расисткия дискурс и семантично отдалеченото едноименно заглавие на Елин-Пелинов недовършен роман за "плътострастноядната" Цековица)... Така че на биологично "миксираните" индивиди в Димитър-Димовия роман не могат да им се откажат психическа устойчивост и личностни качества. Те обаче са разрушителни за социума, вакханално-необуздани, демонични ерупции на злото. (Не бихме могли да си представим Елена обвързана в семейство, майка на деца; тя е тип на жената Любовница, въплъщение на митологичната езическа Анима.)

И символично е, гибелните й чарове се проявяват в пространството около "турската стая" - символ на левантинските еротични енергии, предразполагаща към "ориенталска леност" и "източно безделие" (изразите са на Д. Димов), например към "ориенталския навик" да лежиш по цял ден и да палиш цигарите една от друга", на които постепенно се поддава и немецът Бенц. Стаята е истински "музей" на сладострастието. Тя е наситена с "тъжен ориганов" дъх, който засилва музейно-ритуалното излъчване на мястото. И наистина - то е било гибелно обиталище на Елена, привличаща тук своите "избраници", за да ги тласне след това към гибел. През любовната и смъртоносна стая минават последователно един австриец, двама германци, следващият би бил французин... Стаята е обезсилвала мъжките воли на "арийските" воини (двама от тях носят благороднически титли), а Бенц още на първата страница на романа е портретуван недвусмислено от автора: "Той имаше великолепно развито тяло, златна коса и сини очи - прости, но силни неща, които доказваха чистотата на расата му" (курсивът мой - К. К-З.). В притаената любовна война на половете и расите в този храм на левантинското момиче те неизменно са били побеждавани. Омаяни от магията на мястото и неговата жрица, която почти механично повтаря ритуала на прелъстяването с всички тях, те са пожелавали да се обвържат завинаги с нея. И да я отведат в Европа. Но тя отказва да ги последва. Самите те след пребиваването в турската стая не се завръщат в живота, а се отправят в пределите на Нищото... Още веднъж се налага изводът, близък до постановките на грубо биологичните теории: "низшите" раси и нации, бидейки по-жизнени, влияят пагубно на "избраните"... По този начин символичният топос се успоредява смислово с внушенията на един възможен "расистки" прочит на събитията, майсторски привлечен от Д. Димов в романа му. Може да се каже, че той дори е един от залозите за евентуалния успех на романа сред читателите, защото е бил актуален и се е вписвал в хоризонтите на очакването им за "вълнуващ" текст. Друг е въпросът, че той се оказва и фатално важен в съдбините на цялото човечество, попаднало в ада на Втората световна война само след една година.

Въздействено е сливането на темата за войната с темата на любовта. Техният двуглас зазвучава с почти мистична мощ. Защото войната на любовта също се оказва страшна реалност... Така трагиката в романа е безизходна: алтернатива на войната в/чрез любовта не е мислима! Любовта като подтик към романтично безумстване и гибел на "воините" е ясно очертан сюжет, разигран върху "земетръсните" медитерански (а това значи и "балкански") кръстопътища. Така Елена от образ на разпътната жена се превръща в символ на кръстопътния балкански човек въобще, на историческия трагизъм на земите, които населяваме. Защото и патологията на омразата, и "изтънченият садизъм" са качества, присъщи на хомо балканикус. В този смисъл съвсем не са случайни Д.-Димовите романови "фонове"... Войната като фон на любовната драма е повод да се изследва кризисният човек в точката, в която чувствата преминават в ексцес или "пароксизъм" (при Фани Хорн - изразът е на Д. Димов).

Етническата и "расова" детерминираност на героите в голяма степен обяснява безрезултатността на техните неуморими самоанализи. Те нямат очаквания терапевтичен ефект на психоаналитичен сеанс, макар да са достатъчно дълбинни... В този смисъл Д.-Димовите герои са наистина "осъдени души".

Така е от първия до последния от романите му. И ако наличието на "расистки" дискурс е обяснимо в контекста на 30-те, то в годините, когато се "наливаха основите" на комунизма, неговата упорита поява е доказателство за непреодоляна вътрешна убеденост. И за творчески характер, бил той и не напълно осъзнат. Въпреки че рецепцията му като наистина "расистки", слава Богу, не се е случила...

"Зоологът", изследващ човешките "породи"4, се проявява в тълкуванието на красотата на Адриана от "Роман без заглавие": "...тънките и удължени черти на лицето й, в които прозираше красотата на расово животно, силата на хромозомите от бащината линия"5... Хазайката на любимия й Адамов, бидейки румънка, пък обладава "цветистото красноречие на латинската раса". Самият Адамов е "свеж като дивак", неговото момиче Мария е преценено от съперницата си като "примитивен и честен характер". Очевидни са и тук допусканията, че "висшите" същества са по-лабилни от виталните примитиви. Затова те самите се стремят гибелно към своите психосоциални, а защо не и - "расови" антиподи...

Този авторов уклон в тълкуванията на човешката същност се промъква и в "Тютюн": в ироничната почтителност към Фон Гайер, внушена ни от автора. И най-вече - в регресивната трансформация на Ирина - в Зара, недвусмислено експлицирана в романовия текст... Физическият и духовният портрет на Зара ("робиня", която е всъщност непохватна провинциална Мата Хари, подобно на Елена Петрашева, макар втората да е надарена с шпионски шарм и "класа") се върти натрапчиво в смисловия кръг на "бедуинското". Не бива да подозираме писателя в липса на въображение за синоними. Д. Димов акцентува върху "ориенталското" начало в нейния тип, странно напомнящ онзи от "Очите на Арабия" на Николай Райнов, колкото и той да е декоративно-романтичен. Самото описание на сексуалната зрялост на довчерашната девственица като отглас на унаследени любовни инстинкти у Райнов е интертекстуално наситено. И така - Зара е с "мургаво бедуинско лице с черти на одалиска". Естествено - осъвременено с добавка на ярката цветност от "моден журнал"... Зара е продажна сякаш по самата си природа, а не толкова заради социалната принуда. Трагично е, че жизнената Ирина, дете на българските рустикални предели, в края на краищата се преобразява в алтер его на Зара, както категорично подчертава авторът на "Тютюн". Това вече е разпадът на "българското", което извършват историческите превратности и с най-здравия "ген". Така "расистките" допускания са преодолени в самата драма на социоразрухата... Такива са посланията на "прогресивното"!...

Изводът от разсъжденията ми относно левантинското (поставено от Д. Димов в противоречивото семантично поле между концептуалното и метафоричното в "расисткия" дискурс) е донякъде парадоксален. Космополитът Димитър Димов се е включил, макар и "опозиционно", в процесите на търсене на националната ни идентичност, започнали трескаво през 30-те в кръговете на българската интелигенция. Нещо повече - десетилетия по-късно, в 40-те и 50-те марксистът Димов е останал в някакъв смисъл верен на своята научна и писателска безпристрастност, с която е подхождал към обектите си и търпеливо е градил своята сложна, в това число и "расова", концепция за човека. Тя, разбира се, е по-скоро художествена, отколкото биологизаторска, каквато впрочем трудно може да се открие в българската литература въобще. Дори явни "расисти" като Любомир Владикин или Петър Берон и Кирил Христов са далече от човеконенавистническите й крайности.

И мисля, че не недостатък, а преимущество на мислещия гражданин, на честния интелектуалец е, че Д. Димов е реагирал на болезнените проблеми на времето си. И световете му могат да се провидят в оптиката на размисъла за духовната и национална криза след Първата световна война, която е отприщила търсенето на опорите за българската ни първосъщина. Един от пътищата е тръгването от осъзнаването на националната катастрофичност, съчетан с откровена "диагноза" на народопсихологическите ни недостатъци. Наистина Д. Димов е погледнал на "нашите" изконни недъзи от дистанция, с безпристрастието на "чужденеца". (Интригуваща в този смисъл е и "расистката" характеристика, направена му от неговия най-проникновен тълкувател Кръстьо Куюмджиев6: "...Д. Димов по своето духовно устройство като че ли не принадлежи към нашия средиземноморски тип. Сякаш е от друга раса, северна, с нейните метафизични копнежи, романтично въображение и екстази, трансцедентални стремления"...

В странно противоречие с нагласата му на "чужденец" е фактът, че за своите творби Д. Димов с научна настойчивост неизменно е търсел реални прототипи, естествено почерпвани от близката му българска действителност. Макар и само за да бъде преобразена тя в наднационална универсална реалност. Така образите в неговите светове добиват перспективата на онази особена своечуждост... Такъв е случаят и с най-"книжния" му роман - "Поручик Бенц", както свидетелстват спомените на известния български пишещ дипломат Тодор Нейков.

Струва ми се, че заради всичко това Д. Димов предизвиква и днес нашия български "бунт", провокирайки съпротивителните сили на проблематичното ни национално самосъзнание. И на оскърбеното наше достойнство.

А това е хирургически режеща, непоносима морална болка. И все пак - може би спасителна. Дори за метастазите на левантинското...

 


1 Едуард Саид твърди, че самият избор на думата "ориенталец" "е каноничен; използвали са я Чосър и Мандевил, Шекспир, Драйдън, Поуп и Байрон. Тя обозначава Азия или Изтока в географско, морално и културно отношение. В Европа можеш да говориш за ориенталски характер, атмосфера, приказка, деспотизъм или ориенталски начин на производство, и да бъдеш разбран". - В: "Ориентализмът", изд. "Кралица Маб", С., 1999, с.40. горе

 2 Саид, Едуард - цит. съч., с. 257.горе

 3 Всъщност за Д.-Димовата позиция на дистанция от "родното" е подходящ терминът на Цветан Тодоров "екзотопия", преживяна отвътре, производен на Бахтиновия "вненаходимость". Цит. по: Галонзка, Войчех: "Ориенталската маска в служба на европеизирането на българската култура"-В: "Опитомяването на скорпионите. Поглед на един чужденец към българската култура", изд. Глаукс, Шумен, 1994, с. 61.горе

 4 Интересно в този смисъл е впечатлението на проф.Елисей Янев за: "Прагматичното отошение на Д. Димов към околните, "научното" му, целенасочено, преднамерено внимание към характерите, нравите, страстите (сякаш не се отнася до хора, а до екземпляри от дадена фауна)", което му се е струвало "неестествено, дори перверзно". При това е владеело трайно писателя - от запознанството им през 1934, та до "пловдивския" период, 1946 г., когато отново работят заедно. Впечатлява фактът, че дори ученият-бактериолог е бил неприятно удивен от "хладнокръвното научно наблюдение", провеждано над човека от Д. Димов. /Цит. по К. Куюмджиев: "Д.Димов. Монография", БП, С, 1987, с.37.горе

 5 Димитър Димов. Съчинения в пет тома.Т. l, С, 1981, с.139.горе

 6 Куюмджиев, К. - Димитър Димов. Монография, Български писател, С, 1987, с. 8.горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум