Литературен форум  

Брой 41 (482), 11.12. - 17.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Николай Бойков

Българският пътеводител

 

"Хората идват на този свят като чужденци.

Не можем да изберем дали да се родим, но можем да изберем дали да дадем живот на дете. Тогава решаваме вместо друг. И когато човек избира едно дете, което не може да избере живота, то той избира да даде живот на един чужденец, на един непознат, независимо от неговата воля. Родителите се чувстват отговорни за него, защото вместо другия, чужденеца, са избрали живота за него.

Но няма да става дума за обичта към чужденците, а за отговорността. Обичта е отправена към конкретна личност и може би е нещо субективно, докато отговорността не е лично адресирана и съвсем сигурно не е субективна.

Всъщност човек отговорен ли е за чужденците? Тоест въобще обещавал ли им е нещо? Мисля едва ли. Човек точно знае кому обещава нещо и това са онези, които в континуитета между познатото и чуждото, са по-близо до познатото, обичаното, своето. Задълженията ни към чужденците не се основават на дадените им обещания, а на обещанията, дадени на собствената ни група, на най-близките ни, на самите нас. Носим отговорност за всичките си избори, независимо от това дали сме ги наследили, преизбрали, или свободно избрали.

Това е една тежка отговорност. Откритостта към чужденците е една от най-усилните ни отговорности. Защото модерният човек, признавайки за основен принцип, че всеки човек се ражда равен и свободен, вече е направил своето обещание.

Да носим отговорност за няколко чужденци, за децата ни, е част от condit humana. Да носим отговорност за всеки чужденец - това е едно празно обещание. Но все пак обещанието, формулирано в основния принцип на модерността, не е празен абсурд, не е празно обещание. Някой се обръща към нас, тоест заговаря ни. И отговорността означава да отговаряме/да отговорим. Човек притежава умението да обещава, когато е готов да отговаря/да отговори на един - пряк, непосредствен - повик."

Горните думи са чужди думи. Превод със съкращение на есето на Агнеш Хелер, онасловено-озаглавено Чужденецът от едноименната й книга. В него става въпрос за много неща, за захвърлеността ни в света като чужденци. За отношението деца - родители. За чуждостта и отчуждеността. За властта. За желанието ни да опознаваме и познаваме чужденците. За признаването на другия, на начина му на живот не само като фактологически съществуващ, а като основателни форми на живота. За модерността. За начина на приемане, за отношението към чужденеца. Но не за тези неща тук ще говоря, за тях ще поговорим друг път, а за Българския кондуктор и отговорността да отговаряш/отговориш. За това коя е Агнеш Хелер ще говорим някой друг път.

Става дума за 9-а глава от романа на Дежьо Костолани Корнел Ещи. В девета глава, в която той, Корнел Ещи, провежда лек непринуден разговор на български с българския кондуктор и се наслаждава на сладкия ужас от вавилонското разноречие.

На български съществува в два варианта:

* единият: онасловен-озаглавен Българският кондуктор от сборника Целувката с избрани творби на гореспоменатия писател ("Народна култура", С., 1987) в превод на Катя Каменова

* другият: в списание "Хемус", списание за обществен живот и култура, основано от дружеството на българите в Унгария през 1991 г., издание на българското републиканско самоуправление, година VIII, кн. 3/1999 - в превод на Стефка Хрусанова. Там могат да бъдат прочетени и обговарящите го художествени текстове на Алек Попов, Георги Господинов и Бойко Пенчев, озаглавени-онасловени съответно Българският кондуктор, Една втора история, Babylon blue.

Ако трябва да уподобим този роман на някой от българските по отношение на жанра, на структурираността му - ще го оприлича на Бай Ганьо - да го наречем свод от разкази и новели или пък новелистичен роман.(Ще спомена само, че българският кондуктор е нисък, набит, по-скоро шишкавеещ, и с черни мустаци, въобще тъмен балкански субект.)

Но тук няма да обсъждам този автор и този роман (така канонични напоследък и комуникативни, така привлекателни за унгарската критическа и теоретическа мисъл, така податливи на прилагане на всякакви интерпретационни стратегии).

Ще ви преразкажа текста.

Ще си задам няколко въпроса.

И ще си отговоря или няма да си отговоря.

Корнел Ещи, обръщайки се не към една фиктивна личност, а към предполагаема общност от приятели, разказва от позицията на свидетел, на участник, как минавайки през България, през нощта, знаейки на български само "да", "не" и няколко още думи, които волю-неволю научава човек, когато пътува в чужда страна, провежда разговор с българския кондуктор, който не разбира, че Ещи не знае български и мислейки го за българин по рождение, му разказва една може би забавна, весела, дълга и заплетена, с може би пикантни, дори неприлични и пиперливи подробности, разказва бавно и спокойно, разказът му тече широко и епично, цял час и половина. И накрая, когато разглежда и веществените доказателства - снимката (на куче) от бележника и двете копчета от мъжки балтон, успява да извади от обичайното му състояние кондуктора, да го разплаче и да намери изход от ситуацията, напускайки с достойнство сцената, измервайки с поглед от главата до петите кондуктора, давайки му така да разбере, че е под достойнството му да отговори на затрупващите го въпроси на българина. Накрая цитирам без съкращения превода на Катя Каменова:

"Събудих се по обяд в ярко слънце. Някой почука на стъклото на купето ми. Влезе кондукторът. Предупреди ме, че трябва да сляза на следващата гара. Но не мръдна. Продължаваше да стои до мене предано като куче. Пак започна да говори тихо, настойчиво, неудържимо. Може би се извиняваше или се обвиняваше заради нощната сцена, не зная, но лицето му излъчваше дълбоко съжаление, искрена тревога. Държах се студено. Позволих му да вземе куфарите ми и да ги изнесе в коридора.

Но в последния момент все пак го съжалих. Когато вече подадох куфарите си на носача и слизах по стъпалата, хвърлих мълчалив поглед към него, който изразяваше: "Това, което направи, не беше хубаво, но човешко е да се греши, този път ти прощавам." После на български му извиках: "Да".

Тази дума подейства магически. Трогнат, кондукторът се разведри, стана предишният. По лицето му пробягна благодарна усмивка. Изпънат мирно, той ми отдаде чест. Така стоя до прозореца, застинал от щастие, докато влакът не тръгна и той завинаги изчезна от очите ми."

Бихме могли да възприемем този текст като критика, пренаписваща известното библейско твърдение: "И нека говорът ви да бъде да, да; не, не", текст, в който "сякаш достигаме до едно, изглеждащо ново знание - че не само не познаваме един чужд език, а никой не знае, не притежава Езика", че сладкото бърборене демаскира "илюзията за безпроблемността на common sense-общността, понеже динамиката на историята се придвижва в посока на неразбирането един другиго, на криворазбирането един другиго, дори на нараняването на другия." "Епизодът с българския кондуктор се противопоставя на всекидневното познание, което счита езика за естествена и окончателна, относително еднозначна среда на разбирането, на конвенционалната саморазбираемост." И още: "фактът, че Корнел Ещи не знае български не ни показва едно специфично, гранично положение на комуникацията, а тъкмо обратното, показва ни като правило, като нормално неразбирането ни един другиго във всекидневното общуване" и още "заключителното да отваря диалога, основан на въпрос/отговор, поставя диалога като въпрос, защото разбрахме за двамата герои: точно толкова не са се разбрали, колкото - в едно ново, езиково почти неартикулируемо измерение - са се разбрали и това поставя под въпрос тезата на Гадамер, че разбираемото битие е език."

Бихме могли да го възприемем и така, както го прави унгарският критик Петер Балаша в есето си, преведено със съкращения и озаглавено-онасловено Българският кондуктор от едноименната му книга.

Но не за това искам да говоря.

Фактологически дори в текста е невъзможна срещата на Ещи с кондуктора. Или само така, както казва разказвачът от историята на Георги Господинов: оня си мислел, че ме пързаля, аз си мислех, че го пързалям, а се оказа, че езикът ни е изпързалял и двамата. Само че къде е това общо място. Този Език, който ги изпързалва и двамата. Имаме български или унгарски езици, и там в разказа единият говори на български, а другият играе, прави се, преструва се, че говори на български. За единия е просто убиване на скуката, а за другия, четейки разказа на Ещи, споделяне на нещо лично, интимно, съкровено. Съобщаване на свят. На личния му свят. Кое упълномощава когото и да е да имитира отношението Аз - Ти, да имитира срещата, да имитира отклика и отговора.

Натрупване на опит, на преживяване?

Натрупване на художества?

Натрупване на истории, от които да се поучаваме и с които да се забавляваме, да развличаме скучаещите си събеседници.

Това ли е общото място: разказът на несрещата, неразбирането, неотговорността, неотговарянето?

В един друг свой разказ, Чужденецът, Костолани разказва как чужденецът пристига в един град, говори на един непознат език, отнася се спокойно и безразлично към местните. И един ден позвънява на портиера, камериерът идва при него, сочи сърцето си, идва доктор, не успяват да се разберат и умира. И идват местните хора, и заобикалят леглото му. И го гледат. И вече го познават. Вече знаят кой е. Човек, простосмъртен като тях, който си е отишъл оттук, както и те ще си отидат, както и ние ще си отидем. Вече не им е чужд. Станал им е брат.

Значи това е общото, идването ни като чужденци на този свят и тръгването ни от него като братя, като познати.

И нека да завърша с нещо българско, както казва един морален български поет в последната си стихосбирка Опера нигра в Пасажите, отпаднали от "На един поет": Право да говори при нас винаги получава герой - маниак. Морални макарони, проблясване на нож във водата, писък на човек. Не ни ли изморява това задължение да мислим, отново и отново с удоволствена наслада блестящия ни отказ от отговорност.

Мен ме изморяват не мисленията за отказа. А хората, отказващи се от отговорност. Защото нищо и никой не може да снеме отговорността да отговаряме, да заговаряме, да говорим другия.

 

Прочетено от НПБ на 21 май 2001 г. на конференцията на ФСлФ "Езикът и литературата - средства за (не)разбирателство"

 

На първия спецкурс, който се провали с гръм и трясък, трябваше да четем канонични стихотворения от Химна им насам и по 2-3 интерпретации за самото стихотворение. Никой не се записа. Или имаше двама-трима? Вторият спецкурс беше вече преводачески. Четяхме си двата превода на Българският кондуктор, изречение по изречение, дума по дума, сравнявахме ги с оригинала и правехме нашите си изречения. В рамките на час и половина обикновено успявахме да направим по един абзац максимум. Тук ви предлагаме първите пет. Тази година на третия превеждаме книгата на Жолт Ланг Животът на Пръчко, същите които и миналата година, тазгодишните третокурсници. В часовете по специализиран превод с пети курс също превеждаме разни неща за това и онова. От време на време в часовете по практически унгарски правим нещо такова и с другите курсове. Някой е превел нещото си вкъщи, сядам пред компютъра, всички би трябвало вкъщи поне да са си прочели оригинала, четем изречение по изречение и правим нашите си изречения, ровейки се в разни речници. Понякога се смеем на евентуалните решения. Единият от предложените преводи е един такъв превод, смеещ се наш превод. Може би някой ще попита кое е това ние, кой се крие зад тази анонимия, пишещият тези редове ви отговаря: Българският кондуктор, онези, които се събираме, правим изречения на български, ровим се в речници, смеем се, организираме представяния на унгарски броеве, готвим си унгарски ястия. Пилето паприкаш беше жестоко. На четвъртия спецкурс ще превеждаме една драма по Йоркен.

3 декември 2001, 00.45, София, недалеч от разпределителната гара на Подуене, НПБ

Българската литература

© 2001 Литературен форум