Обратно към: [Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

или как мъжете изобретиха и си присвоиха чуждата сексуалност, за да я превърнат в алегория на Душата си

Освен да обслужва капризите на автора, заглавието би трябвало да изпълнява и някаква общественополезна функция, в случая, да подскаже, че настоящото изложение ще бъде организирано по-скоро като пикаресков роман с изненадващи преобличания, узнавания и поразително неправдоподобни съвпадения, отколкото като дисциплиниран анализ. Яворовите "Теменуги" са само случаен епизод в патилата на героя и в никакъв случай не бива да изтегляме от тях някакъв произход или да ги превръщаме в привилегировано място на свръхважни полагания. Като изконно периферийни цветенца те не ходят по пирове, тях даже слънце ги не вижда и т.н. Именно поради тяхната невзрачност обаче, можем да ги използваме като вълча яма, в която с малко късмет ще уловим някой разсеяно разхождащ се едър смисъл.

Изглежда правомерно да определим "Теменуги" като символистическо стихотворение, макар че със същия успех бихме могли да го наречем и алегорическо. Бъркотията идва оттам, че може би българският символизъм е твърде алегоричен, декоративен и орнаментален като цяло, но не му е тук мястото да подхващаме тази сюжетна нишка. Важното е, че, както казват десетокласниците, пише едно, а се разбира друго. Какво е това друго, за което говорят теменугите, ако не картината на Стефан Иванов "Капят есенни листа", рисувана през същата тази 1906 г., когато излизат и Яворовите "Безсъници", където е включено и нашето стихотворение. А какво изобразява тази небезизвестна картина?

В градинския кът под хладината на бавноспускащата се вечер е седнала млада жена.Красивото й лице изразява скръб ипримирение с живота, в който много желанияса останали неосъществени. Тази личнадрама съответства на общия дух на времето¹.

Поне това вижда един от интерпретаторите на картината. Скръб, тъга, есенни листа, печал, вечер, живот немил, мечти неволни и несмели от общия репертоар от чувства, психологически състояния и емблематични образи се заплита една мрежа (или паяжина), в чийто център е жената. Но не жената изобщо, а едно същество с особена физиогномика. Теменуга с красиво изтляваща телесност една представа, в която поколението на Яворов е заложило много.

Но като заговорихме за физиогномика, нека погледнем и в една книжка, претърпяла поне 6 издания между 1909 и 1939 г. Става дума за брошурата "Онанизмът при жените" на А. Мораглия. Там "онанистическите признаци при жените" са дефинирани така:

1. Физически влажни очи, повехнал цвят налицето, (...) безжизнен неподвижен поглед,омърлушеност, слабо развит гръден кош, (...)тягост в живота, главоболие...

2. Морални печал, мълчаливост и любов къмуединение, чрезмерна студливост илисрамежливост, непостоянен, лекомисленхарактер, (...) равнодушие към парите иудоволствията, леност, омърлушеност, слаборазположение към мъжете².

На пръв поглед припокриването между художественото клише и клиничното описание изглежда поразително и тъкмо затова съвършено случайно. Едва ли някой сериозно би се наел да интерпретира "Теменуги" или "Капят есенни листа" в ключа, зададен от д-р Мораглия. (Макар че податки сигурно има.) Ако си припомним темата на нашия семинар обаче³, ще видим, че става дума за две различни стратегии на справяне с другостта. В единия случай другостта е персонифицирана в мастурбиращата жена и привидяна като очевидна заплаха за фалоцентричния порядък. Медицинският дискурс (тук се включват не само описанията и предписанията, но и мерките за надзор и лечение на "порока") представя репресивния апарат на една биополитика, която трябва да осигури биологическото възпроизводство на "здравото" общество. В етичен аспект тази биополитика се опитва да инкорпорира и одомашни удоволствието в един хетерогенен комплекс от представи, почерпани от хигиената, здравеопазването и социалутопизма. Художественият изказ от друга страна, вижда в другостта на загадъчната жена възможност за проекция на своите еманципаторски въжделения. Под "еманципиране" тук ще разбираме процеса на конституиране на автономен субект, оразличен чрез желанията и волята си от социума. Очевидно, за да се случи тази оразличеност, тя трябва да намери свой дискурсивен или визуален облик. Нещо повече. Новонамерените лица е нужно да бъдат интерпретирани и преинтерпретирани, за да бъдат инвестирани със смисъл. Всъщност най-често имаме работа с пре-кодиране на вече намиращите се в обращение образи и символни комплекси. Така коварният грък/чужденец от възрожденската литература се оказва несъзнателно преосмислен като модерен индивидуалист още у Вазов. Така самодостатъчната жена от обект на лечение се превръща в обект на въжделение. Естествено не заради самата себе си, а защото изключително сполучливо въплъщава идеала за цялостен, автентичен Аз. Защото Теменугата, или Царкинята, или Девицата е самата Душа.

Да резюмираме съдържанието на нашия роман дотук. Значи Яворов и останалите вземат загадъчната жена като бял лист, където вписват своето смътно желание да бъдат различни и все пак себе си.

Оказва се обаче, че жената не е бял лист, а по-скоро палимпсест, от който трябва да бъдат изчегъртани драсканиците на злодеи като Мораглия. Явно това семиотично превключване маркира прехода от "нехудожествен" към "художествен" изказ, но остава загадка защо точно жената е избрана за обект на тези манипулации. Можем да се досетим защо сексът (по-точно полът, според терминологията на онова време) е в дъното на цялата работа. Той е като прозореца, който гледа навътре в картината на Стефан Иванов. През 1907 г. Антон Страшимиров с един цитат от Пшибишевски сякаш формулира самоочевидното.

Както не бих могъл да направя нищо срещуобстоятелството, че в продължение навсичките средни векове откровенията надушата са били изключително в областта нарелигиозния живот, така не мога изменинищо и във факта, че в нашето време душатасе проявява само в отношенията между дватапола. Нека за това винят душата, а не мене⁴.

В своята "История на сексуалността" Фуко се опитва да си отговори на въпроса защо сексът е толкова важен за модерната епоха и модерните хора и в крайна сметка се отказва, заявявайки, че сексът е скучен... Не мога да се въздържа обаче, да не пусна в казана на нашия роман и една апетитна мръвка от "Волята за знание":

Всъщност именно чрез секса, въображаематочка, фиксирана от диспозитива насексуалност, всеки един трябва да мине, зада получи достъп до разбирането на самиясебе си (защото сексът е едновременноскритият елемент и принципът, произвеждащсмисъл), до целостта на своето тяло (защотосексът е една действителна и намираща се вопасност част от него и символичноконституира неговото цяло), до своятаидентичност (тъй като сексът присъединявакъм силата на един импулс своеобразието нанечия история"⁵.

Това лирическо отклонение обаче само разпалва любопитството: защо полът на другия е обект на интерес в началото на века, след като и Яворов, и всички останали са разполагали със собствената си психо-соматична наличност. По-горе казахме, че сходството между описанието на д-р Мораглия и сецесионното клише изглежда съвършено случайно. Тогава пропуснахме да видим нещо, което може би ги свързва. Това е концептът за болното. Едва ли някой ще оспори, че художествената образност на епохата е сякаш просмукана от някаква морбидност. Именно амбивалентността на болното позволява манипулирането на и с Другото. За да бъде инвестиран свой смисъл в Другото, трябва да бъде разколебан неговият онтологически статус то трябва да бъде превърнато в нещо прехождащо, нещо сочещо оттатък, нещо раздвоено между буквалното и алегорическото си значение. Жената е изключително благодатен обект за такава процедура, без разбира се, да е единствената възможност, оставена пред мъжете за смислово случване. Мъжкото също използва амбивалентността на болестта, но по един, бих го нарекъл, мажорен начин, като преосмисляне на героическия модел на предната епоха. Става дума, разбира се, за безбройните разчленявания, раздробявания и прочее квази-жертвени актове като се започне от Яворовата "Нощ", та до днес. Женското предлага един нов, минорен език, който дава възможност да се осмислят и остойностят слабостта и самотата, които в предмодерния социум са се припокривали в общностната негативна оценка. Полагането на трансцендентен център вътре в Аза, като ключова процедура на българския символизъм, е мислимо единствено като изобретяване на "дълбочина", каквато може да бъде само "тайната" сексуалност. Културно обработена обаче може да бъде единствено "чуждата", т.е. женска сексуалност, защото мъжката все още се смята за "природна", "естествено дадена". Затова например Кирил Христов изглежда малко допотопен в своя "природосъобразен" еротизъм, който остава в рамките на възрожденския анакреонтизъм от петкославейковски тип.

Време е обаче за любимия ми романов похват предаване на събитията от гледната точка на един от героите. Разказват Теменугите:

"В началото ни оприличиха с някаква тъжна жена, приседнала край къщи в есенната вечер. После съвсем тенденциозно се заговори за признаците, по които да познаем мастурбиращата жена според някакъв италиански доктор от миналия век. Около нас се заплете странна мрежа от импликации, според които излиза, че ние сме слаби, но самодостатъчни, печални, но порочни, болни, но означаващи нещо друго, измислени от мъжете, но по-богати и модерни от самите гещалти на мъжкото и т.н. Всичко това звучи крайно налудничаво, защото ние символизираме серафическия идеал на вечната девственост, т.е. тематизираме виргиналността, както още десетина Яворови стихотворения, което го и пише в учебниците".

Опитвайки се да бъда полифоничен автор, аз няма да се налагам на моите героини, само ще добавя, че в определен аспект девствеността е тъждествена със самозадоволяването, а именно като алегория на все същата мъжка утопия по тоталната самоизпълненост (в единия случай статична, в другия динамична), която се полага като ключов проект на модерния субект. Опитах се да реконструирам един интертекст, който ми се струва важен с оглед разбирането на механизмите на дискурсивно производство в началото на нашия век. Съзнавам, че опитът ми е уязвим отвсякъде и тъкмо в това виждам неговото достойнство. Стратегическата ми цел беше, да се отвори дебат върху онтологическия статус на чуждостта, да се заговори за това дали чуждото е априорно оформена наличност, с която трябва да се "диалогизира", или представлява наш конструкт, техника за излизане от себе си, чрез създаване на междинен дискурсивен пласт от образи и практики, наричани понякога и "култура". Или пък е по-плодотворна една умерена версия, която като всяка умереност звучи като труизъм: че ние овладяваме чуждостта като проектираме върху нея тъмното (или може би светлото), "Другото" ( или може би същностно своето) в самите нас. По този начин съвсем плутовски се изхитрявам да завърша там, откъдето трябваше да започна.

Източник: "Теменуги. Другият роман на Яворов", Литературен вестник, С. 1998. ISBN 954-9602-03-6

1. Ирина Михалчева, "Имена в българската живопис", С., 1982.

2. А. Мораглия, "Половият порок в младите жени", Шумен, 1918.

3. Текстът е първоначално представен на семинара "Проблемът за чуждото" с ръководители проф. Б. Богданов и доц. М. Николчина.

4. Антон Страшимиров, "За декадентството", сп. "Наш живот", 1907/кн.8.

5. Мишел Фуко, "История на сексуалността", Т.1, С., 1993.

Обратно към: [Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!