Обратно към: [Стихотворения за малки деца][Иван Вазов][СЛОВОТО]

Слънцето на заход бега,

а със него люта жега;

доста вече то греяло,

доста вече се лутало

и нагоре, и надолу

по небето синьо, голо,

както всички божи хора

и то сеща труд, умора:

требуват му сили нови;

сетни си зари, огньове

на небето то ги дава

и с земята се прощава.

Скоро то накрай небето

ще пропадне във полето,

във полето, под земята,

в свойта люлка непозната,

да си легне, попочине,

в сън приятен да премине,

дор се месечко насити,

месец, още и звездите

по небето да светлукат,

да си греят и блещукат.

Утре рано изпод земя

пак ще пътя си подземе

и из темни, нощни бездни

то на изток ще възлезне,

ясно лице ще покаже

и "Добрутро!" ще ни каже...

Обратно към: [Стихотворения за малки деца][Иван Вазов][СЛОВОТО]