напред назад Обратно към: [Пряпорец и гусла][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Завет


Аз, синко мили, умирам,

смъртта си близо съзирам.

Чуй мойта воля, додето

ми йоще бие сърцето.

 

Не чакай, синко Иване,

след мен да найдеш имане,

да поменуваш баща си:

ти знайш, че бяхме сирмаси.

 

Не ти оставям дворове,

ни стадо сиви волове,

ни вдън ковчега паници

с пиндари, йоще с жълтици;

 

ни пълен житник със жито,

ни в изба буре честито,

да пиеш и поменуваш –

благатък ти да добруваш.

 

Но аз ти, синко, оставям,

в наследство тебе дарявам

таз само къща прогнила

и мойте пусти теглила.

 

И мойте мьки клетнишки,

и мойте сълзи, въздишки –

и твойта душа нек пати

туй, що изтегли баща ти!

 

Едно ти само не давам

и него не ти прощавам:

в тегло кат мене примирай –

но роб кат мен не умирай!

 

1875, декември 1

 


напред горе назад Обратно към: [Пряпорец и гусла][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух