напред назад Обратно към: [Гусла][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Двете сестри


Те бяха малки, и двете красни,

за обич само, души безстрастни,

игриви, мили, кат птички будни,

за смях готови, с усмивки чудни.

Съдба ги беше с любов гледала,

зора им беше цалувка дала,

сестрици млади, душици нежни,

със очи черни, със шии снежни!

 

Едната птичка по-стара беше,

дванайсет годин едвам броеше,

с очи дълбоки, без грях, без злоба,

очи за раят, а не за гроба.

Сестра u малка със златен косъм,

броеше всичко пролети осем –

първата ангел, а тая цвете,

за божа слава родени двете.

Една от друга не се деляха.

Пеяха дружно, заедно спяха,

с еднакви китки глави красяха,

с еднаква прелест они растяха.

 

Зная ги ази. Ангели прости,

тук на земята дошли на гости,

с погледи умни, живи и топли,

с косици златни, с червенки рокли.

 

Буйно се лее Лудата Яна,

дига се, плиска, изпуща пяна,

мъти се, стене, от дъно клока

нейната тъмна бездна дълбока.

Лудо се фърлят вълни студени,

една от друга по-разярени,

лети потокът, пяна изрига,

кат звяр разкъсал свойта верига.

Мътната яма гърди разгръща,

иска да граба и да поглъща,

жертви очаква, бездушна, хладна,

жертви очаква, че тя е гладна!

 

Ето ги близо, скърцат колата,

вътре се стискат тихо децата,

дума не казват, гледат вълните,

като се леят буйни, сърдити.

Тайно треперат души им прости,

тънък студ тича из техни кости.

Мисъл ги плаши тъмна, неясна...

Отпред им лъска реката бясна!

Но те не спират, те се не връщат,

йоще по-силно там се прегръщат;

бог от небето нали ги види?

Майка им също подир тях иде...

Те са невинни, в доброто вярват,

лошото в памет не си докарват;

нека реката реве и плиска,

тях зло не гони... смърт ги не иска.

Колата стигат накрай потокът,

вълните бесни шумат и клокат,

с песен омайват кат самодиви,

зоват сестрите в прегръдки живи!

 

Ах, бедни дяца! Викайте, спрете!

Жално е мене млади да мрете!

Иванка книжка вземa засмяна

и писа: минвам Лудата Яна.

Посред вълните яростни, бесни

борат се двете сестри несвестни,

слабо чергило с пречки сломени

тям е поддръжка, лодка, спасенье!

Зрелище страшно! Лудата Яна

играй, лудува като пияна!

Ту ги удари, ту ги заграби

с струи си хладни душите слаби.

И ги наваля, и ги издига,

тласка ги, плиска и ги застига,

адски цалува, безумно носи

децата клети и златокоси.

 

Помощ не иде! Крехката лодка

пращи, ломи се в луда разходка,

двете сестрички стискат се само

и мижат бледни, и викат: мамо!

 

И викнат: мамо! И пак немейът,

отворат очи и пак слепейът,

малката писне, дигне ръчица,

кака u дигне мокра главица.

Погледне плахо и бърже пак клюма,

а помощ няма, не чуй се дума,

рев ги омайва, хлад ги приспива,

смъртта ги люшка разсмяна, дива...

А там отгоре небето красно

весело свети над тая яма;

пред них животът се смее ясно,

а помощ няма, а помощ няма!...

 


напред горе назад Обратно към: [Гусла][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух