напред назад Обратно към: [Гусла][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Старий стражар


Уморих се крака не държът

и задъхвам се, често се спирам,

остарелите кости болът,

стар съм аз, ще се мре, веч разбирам.

 

Весден тичам по служба до мрак,

а широка таз шумна столица...

Няма що! Труда се кат челяк:

господ дал и жена, и дечица.

 

Трябва хляб, трябват дрехи, дърва...

Челяд дребна... та кой ще я храни?

Пуста старост върти ми глава

и отварят се ветите рани.

 

А отварят се често... Тогаз

спомням минали работи чудни

и гори, и свобода, и власт,

и хайдутство, и подвиги трудни.

 

И свобода, и власт, и гори...

Спомням битката, де ме раниха,

и кръвта ми кат млада пак ври,

и душата не е вече тиха.

 

Бурни спомени в памет кипът,

гордо гледам тез рани студени,

като пряпорец вет от димът

като Гергьовски кръст, даден мене.

 

И помислям се пак силен, пръв,

и потеглям си меча неволно,

завехтял от ръжда, не от кръв,

както туй сърце старешко, болно.

 

Де ги, де ги онез времена,

кога с Иля държехме горите?...

Аз забравях душа, дом, жена

за свободата, за планините!

 

Не така мислях аз да съм днес,

да се бора със нужди на старост,

претоварен с тегла, с рани шест,

на светът да роптая със ярост.

 

Ех! Свободно!... Та що от това?

Грижи мойта душа са сковали,

аз навождам покорно глава

пред тез, що са напред треперaли.

 

Виждам други на чест и на чин,

а аз бъхта се с бедност сурова...

И живота й горчив кат пелин,

в паметта си щом взема да рова.

 

Лях кръвта си... И чуждата лях.

Тичах в смърт, за награда не питах...

За такива ли дни жив остах?

На такваз ли свобода разчитах?

 

Грехота!... Лудост!... Боже, прости!

Че да хула безумно посаках;

теготата умът ми смути:

честит аз, че видях, че дочаках!

 

Пловдив, 1880

 


напред горе назад Обратно към: [Гусла][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух