напред назад Обратно към: [Гусла][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Подир погребението


Тихо пръстта се зарони над трупа.

Нека си ида... Изпратих я веч.

Нека не гледам как тя ще затрупа

чело без мисъл и устни без реч.

 

А пък душата се лесно не лъчи,

образ я мрачен задържа сега,

таен въпрос я смущава и мъчи,

мрак, неизвестност я пълнат с тъга.

 

Де съм аз? Що съм аз? Жив ли съм йоще?

Чувствувам, мисла, хортувам, вървъ...

Що ме отделя от мъртвите мощи?

Мъртвото, живото... що аз зовъ?

 

Що ли е? Днес съм сгрян, утре изстивам,

прагът престъпа и няма ме веч,

с тъничък пласт земя аз се покривам;

близо съм... тамо съм... много далеч!

 

Цяло човечество, цяла вселенна

мене са чужди веч, чужд съм и аз,

бяга кат пушек душата нетленна,

царство настана на сън и на мраз.

 

Истина? Там ли е сън или тука?

Ред от надежди, измами, лъжи...

Тичаме в хаос, слепешки, наслука.

Туй ли е яве? Живота?... Кажи?

 

Сънища пълнат умът непрестанно,

смесяме ден със нощ, зло със добро,

там е мир вечен и мрак постоянно.

Тук ли е вярното?... Там ли е то?...

 

Злото, духът на враждата ни влада.

Чувствата слабнат, разумът мъжди,

червяк яде ни и скръб ни напада,

дните текат ни без цел, без следи.

 

В гроба се свършват и грижи, и страсти:

вечен покой подир вечний мятеж,

късат се връзките, няма власт, касти,

равенство само там ще съзреш.

 

Окол децата играят, вилнеят,

птичките църкат, животът се смей...

Що се те радват? В що се надеят?

Краят на всичко е гробът, що зей.

 

Призракът мерне се, трепне душата,

мигът премине и фръкне страхът,

паднем пак в тинята, киснем в лъжата,

чувствата давим в обманът, в шумът.

 

Никой не знае зад гроба пределът,

вечното плаши човешкият взор,

тайният край ще го всички заселат,

кости и сенки... души без разбор...

 

Мислите в мене се шумно разбъркват,

изход не сещам, не чувствувам глас.

Малките птиченца мило поцъркват,

сладко поглеждам на слънцето аз.

 

Пловдив, март 1880

 


напред горе назад Обратно към: [Гусла][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух