напред назад Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]



III. Цалувка


Студено. Мразен дъх на зима без конец

от вечен лед скова елмазна ми корона;

във пустият ефир – замръзнал бял дворец –

на вечни снегове съм люлката и трона.

 

От векове безброй с живителний си жар

туй пламенно кълбо облива ме кат с лава...

Напразно: не ме сгря и сладкий слънчов дар

се плъзга без следа по броня ми корава.

 

И тъй, скован, вледен, стоял съм аз всегда,

от пролет нежен лъх до мен не е пробивал

и всичкий жар до днес, що свода е разливал

въз мен, ни зрънце сняг не разтопи – о, да:

 

веднъж две либета – кракът им тук стъпu –

слепиха си устата в галена милувка

и в същий миг под тях снегът ми се стопи

от сладкия топлик на страстна им цалувка.

 


напред горе назад Обратно към: [Дисонанси][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух