напред назад Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]



I. глава


Беше 1876, април 23.

Почти 6 години оттогава [1881]. Каква развълнувана пролет беше! Събитията, едно от друго по-нови, страшни, потресаващи, с необикновена скорост се следваха, сблъскваха, надпреваряха. И сега, като поискам да приведа в ред тогавашните впечатления, аз се сбърквам пред тяхната разновидност, гъстота и причудливо групиране. Колкото повече се вдълбочавам в тях, колкото повече си търкам челото, толкоз повече в паметта ми се съживяват по-нови образи, по-други представления, както словата върху една написана със симпатическо мастило хартия, която нагряват. Действително, пролетта беше размирна, небосклонът беше пълен със зловеща бурност, сърцата със страх, душите с ожидание. Бяха настали дните. На 19 април Панагюрище бе дигнало знамето, на 20 въстана Копривщица, подир 6 часа възмути се Клисура!... Очакваше се още... Думите ставаха дело, мечтата действителност. Задими се пожарът, който Левски беше подготвил, Каблешков запалил, Бенковски раздухал!...

Аз пътувах с талига из Стремската долина, по направление на Средна гора.

В селото, което оставях, нямаше въстание. Имаше само решение за съпротивление, което просто значеше: мируване... Бунтът прибърза с десетина дена преди срока и тая преждевременност на избуха причини първото смайване, първото колебание: то беше една първа несполука! Такова положение на бездействие държаха и повечето градове и села. При това, турската власт, която досега присторено дремеше, реши да действува и хвана да лови. Двама конници пристигнаха от Карлово за мене... Опасността беше неминуема. През нощта един предан приятел ми достави тескере на мое име и с неверни очертания! Също и кола. Тия средства представяха ми едничък и печален шанс за избавление... Аз бягах слепешката към Пловдив, без да знам какво ме очаква там и дотам.

Макар че тоя ден имаше пазар в ближния град, но селяни из пътя не се срещаха. По всичката си дължина пътят беше пуст и мъртъв. Никакъв прашец от кола не се вдигаше, никакво добиче или човек не се мяркаше по него. Гарваните само се виждаха накацали на купове, като чер пласт, на някои зеленини, или се повдигаха на облак, грачеха кресливо и пак се спущаха на друго място. Но тяхното присъствие не оживяваше, а правеше още по-пуста местността. Понякъде стърчеше сред полуизораната черна нива като скелет някое изоставено рало, което навсуе очакваше орача си... Нямаше жива диха.

Наляво и надясно, по полите на Балкана и на Средна гора и в долината между тях, се тъмнееха, обрасли в плодовити и шумести дървеса и украсени с високи тополи, многочислените цветущи селца, които личеха отдалеч само по белите си нови черковки! Уви! Когато ги видях втори път пак, те представляваха картина на разорение; градежите и плетищата им рухнали и изгорели, градините им изсечени, черквите без покриви и остали с неправилно разсипани, почернели от огъня зидове!...

На юг от светлите зеленини на пашите се лъщеше бистрата като сълза и шумлива Стрема.

Между туй каляската се търкаляше монотонно по песъчливия и прокопан от пороя път, като се друскаше непрестанно и поваляше ту на една, ту на друга страна...

Кочияшинът, турчин с благодушно лице, пляскаше от час на час с бича си по костеливите гърбове на конете.

Той беше угрижен и мълчалив. Мълчах и аз.

Но най-после помислих, че е добре да проговоря с него. Мълчането му ми вдъхваше безпокойствие, при всичката добрина на лицето му. Аз си увих цигара и му поисках огън. Той чак тогава се обърна към мене, погледна ме, бръкна в пояса си и ми подаде паливото.

– Осман ага, защо сме се умълчали?... Кажи нещо? – захванах аз.

Той се извърна пак, удари дваж конете, издяхка ги и каза спокойно:

– Какво има по вас?

– По нас?... Нищо – отговорих с притворна разсеяност. Но аз се убоях тая минута от изпитателния му поглед. Впрочем, той се не извърна.

Изведнаж видях, че ние вървяхме не из общия път. Ние вървяхме из един друг, непознат мене път, който отиваше малко на югозапад, към едно непознато село, турско, защото виждах ниската му мечет. Аз се разтревожих.

– Осман ага – викнах бърже, – ние сме сбъркали пътя, не е тоя пътят!

– Ние ще излезем пак на главния път, но тоя път не е каменлив, конете се не уморяват – отговори той, като си палеше дългата цигара.

Аз трябваше да се покажа задоволен от това обяснение. Защо ме закарваше Осман в това турско село? – дойдоха ми триста ума.

Полето беше широко, но пусто. Нямаше жива душа.

Неволно погледнах назад дали не ме следват. Никой нямаше из пътя. Влезнахме в селото. Името на това село не зная, нито сега пък мога да си го представя кое е и де е. То състоеше, като всичките турски села, от няколко хижи, покрити с ръженица, накръстосана с вейки, с безкрайни дворове, обградени с ниски плетове и пълни с шумести дървета, с високи бурени и пущинак. По някои комини стърчаха на един крак червеноклюнести щъркели, които клепеха звънливо и смущаваха мъртвешката тишина на селото. При трещенето на талигата някои стари безобразни були, които шетаха в дворовете си, бързо грабваха и се намятаха с някакви си избелели и нечисти дрипели и се скриваха в дупките си от погледа на чужденеца. За да успокоя тяхната подплашена целомъдреност, аз се сгуших в най-дълбокото дъно на колата.

На площада седяха на търкало, въз зелената трева, около петдесет души турци – стари, млади и деца. На всичките в ръцете бяха разни оръжия, едни точеха големи ножове, прави или прикривени, други търкаха с парцали пушки и пищови, други лееха куршуми на един малък огън. Всичките бяха заняти с тия смъртоносни оръдия... Зловещи изражения покриваха дивите им лица и когато съгледаха приближаващите се кола, всички спряха работата си и вторачиха злобни мъстителни погледи в мене. Аз помислих, че Осман коварно ме докара тук, за да стана първа жертва на фанатизма им... Няколко души пресрещнаха колата и погълчаха нещо с Османа. Мисля си, че те го питаха не ида ли от размирените села. Вероятно той ги успокои, защото те му пожелаха саадетлен и се върнаха към купа. За последен път си посрещнах погледа с тия кръвожадни човеци и отминах напред.

Уви! Те бяха бъдещите башибозуци, които щяха да увеличат сганта на Тосун бея.

В тоя куп се криеше гибелта на Клисура.

Но аз тогава не мислех това. Всички вярвахме в успеха на светото дело. Въодушевлението беше толкова голямо, надеждите бяха тъй тъмни и пленителни! Кой можеше да отрече тогава нуждата на въстанието, сполуката на борбата? Градовете и селата бяха готови. Желанията, стремленията, надеждите на всички тогава се сливаха в един фокус. Един общ дух вееше навсъде... Неуморимият Каблешков до него ден тичаше като в полуда, проповядваше, учеше, обещаваше, застрашаваше, заклеваше, гореше сърцата и омайваше духовете, правеше чудеса: жените преобръщаше на мъже, мъжете в юнаци, търпението в гняв, вилите и косерите в оръжия; той беше вред! Огненото му красноречие побеждаваше маловерието, прогонваше малодушието из сърцата, както вятърът мъглата, възкресяваше пред удивените очи на слушателите си цели идеали... Уви! И всичкото това величествено здание, което той със своите сподвижници въздигна, създаде, трябваше да рухне подир малко на прах пред ужасната действителност!... По жестоката ирония на съдбата тези, които с възторг слушаха неговите възвишени и патриотически проповеди,

трябваше в нещастието да го прокълнат, него, виновникът на светото движение, мъченикът на светата идея... Той умря в забвение и не остави име в сърцата, нито гроб на земята!...

 


напред горе назад Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух