напред назад Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]



VI. глава


Твърде късно на другия ден влакът се спря на Сиркеджи-Скелеси в Цариград. Щом слезнах от вагона и влезнах в оградата за пътниците, един чиновник ми поиска тескерето и додето той го преглеждаше внимателно под жумящия висящ фенер, двама войници, по най-прозаически начин, тършуваха из джобовете ми, изпод дрехите ми, пипаха навсякъде и най-после ме отпуснаха, като казаха: Бишей йок!

Аз бях чужденец, не познавах добре Цариград. Не помня кой познайник се случи там и има добрината да ме заведе до Бал-Капан, дето г. Т. ми даде гостоприемство. Аз живо помня дружеската любезност на това лице. През нея нощ се научих за избиването на европейските консули в Солун. Това произшествие беше причинило голям шум и вълнение в Цариград и съпоставено с размирието в Тракия, правеше всички да вярват, че Европа ще се намеси вече енергически в източните дела.

Между това в неволното си пет-шестдневно пребиваване в Цариград аз се уверих, че там нямали ни най-малкото понятие за приготовленията, които ставаха цялата зима и в началото на пролетта, нито за характера и размерите на самото движение. Вестниците донасяха новини чудовищни и безсмислени. Ту казваха, че въстаниците са повече от 100 000 души, ту че в Балкана имало 20 000 души сръбска войска, ту че Пловдив станал на пепел. По-после известията хванаха да стават по-положителни и правдоподобни. Явиха, че панагюрци още владеят Панагюрище, че копривщенци убили забитина си и че много села в Средна гора вдигнали оръжието.

В Цариград се вдигна тревога. Турците бяха уплашени и раздражени. Българите се потаяха. Всяка заран изпращаха войска на Сиркеджи-Скелеси с музиката. Влаковете пренасяха само войски, които пълнеха всичките вагони, хамбари, кола за скотове, прикачени едни за други. Патрони в ковчежчета се трупаха денонощно на гарата с назначение за България.

Жално ми е, че не мога да си припомня ясно сега всичките неща, които държаха ума ми в постоянно възбуждение! Помня само, че беше общо смущение и страх пред неизвестността, общо смайване пред събитията, които се следваха с такава бързина. В същото време се пишеше Берлинският меморандум, в Херцеговина върлуваше въстание, в Солун турското простонародие изби безчовечно европейските консули, в България застрашителна размирица, в Цариград се тоже шушнеше за някакво въстание на турците, за някаква сеч, но не вече на европейските представители, а на всичките християни в столицата!

В същото време дойде страшното известие за баташкото клане! И вярваха, и не вярваха. Но в Цариград димеше нещо.

В един от последните дни на април аз с двама още ученици от медицинското училище, В. и. М., седяхме на балкона, който виси до книжарницата на печатарското дружество, управлявана от моя добър приятел Г. Насреща ми беше разтворена огромната железообкована порта на Бал-Капан хан, дето няколко търговци, насядали на ниски столчета, пиеха кафе и разсъждаваха вероятно върху политиката. Точно това правехме и ние. В. държеше в ръка „Напредък“ и от време на време ни обаждаше по нещо.

Аз приказвах с М. върху произшествията на деня. Всички с чаши кафе в ръцете. Защото в Стамбул, столицата на мохамеданския свят, е непростително да седиш нейде без заветната чаша кафе в ръката.

В туй време В. остави „Напредък“ и бързо извади един жълт лист с турски печатни букви и каза:

– Забравих да ви кажа едно любопитно нещо.

– Що е това? – попитах го.

– Притурка от вчерашния „Басърет“. Много страшно напада Махмуд-Недим паша. Изкарва него виновен и във въстанието на българите; даже го прави предводител...

– Глупост! Турска глупост! – извиках аз.

– Глупост, но тоя член е произвел чудовищен ефект въз турското население. Уверяват, че до снощи само са се продали пет хиляди притурки от тая.

– Значи, мразят Махмуд-Недим паша?

– Те и отпреди го мразеха, но сега негодуването е страшно против него. От съученици турчета чух, че щели да го убият, ако не се отмахне от везирата.

– Слазяйте! – извикаха няколко гласове. Ние погледнахме през пречките на балкона към голямата порта на Бал-Капан, отдето ни дойде гласът, и видяхме, че и двете й тежки крила с трясък се затвориха. Търговците бяха изчезнали.

– Какво е? – попитах аз слисан.

– Не знам! – продума М. безпокоен. – Вижте! Бягат! Улицата пустее... Дюкяните затварят!

Дюкяните бързо се затваряха, долу на улицата тичаха с голяма сила едни назад, други напред; всички бягаха...

– По-скоро! Да бягаме!... Въстание има!... – извика В., стана, наметна си военния капоти се хвърли из стълбите. Последвахме го и ние. Бързо и силно чаткаха краищата на сабите на моите другари, като се блъскаха о стъпалата.

Излязохме на улицата.

Берберниците, кафенетата, лавките, които преди две минути оживяваха тая улица на Стамбул, бяха затворени, заключени, неми!

Никой се не мяркаше вече по улиците. Беше пусто и страшно. Другарите ми се поозърнаха малко в нерешителност коя посока да се вземе.

– Към Балък пазар! – викна В.

– Към моста! – викна М.

И хукнахме.

Минахме едно по друго няколко криви, тесни и запустели улици и излязохме на Балък пазар. Тая улица, дето обикновено става такова голямо движение на търговия, дето шумната навалица с мъка се движи между два реда рибопродавници, покрити, изпълнени, претрупани с всичките богати и разновидни произведения на Черно море, Архипелаг, Мраморно море и Дунава, беше и тя почти пуста! Всеки се стремеше към малката площад, пред Ени джамия, за да се докопа до моста, вратата на Пера, като единствен шанс за спасение.

Стремяхме се и ние.

Когато излязохме и ние на площада, още не можехме да разберем защо бягат, кого гонят, кои гонят. Никой не гонеше; всеки бягаше! На моста, по всичката му дължина, се чернееше една страшна маса от хора. Хиляди и хиляди глави се клатеха там, извръщаха се, изгубваха се. Фесове, шапки, цилиндри, капели, бели яшмаци, кауци, смесени, разбъркани, наплъстени едни до други, се движеха, мърдаха, вълнуваха като море. Шумни гласове на всички езици, викове странни се издигаха из сгъстената тълпа и изчезваха всред растящото гърмене; от другите улици на Стамбул се появяваха непрестанно нови бежанци и всичките летяха към моста, сливаха се, увеличаваха, сгъстяваха, напъваха навалицата, която, наместо да отмине напред, гаче се повръщаше назад, защото опашката й, рошава, разкъсана, растеше, ставаше по-дълга и по-дълга на площада от прихождането на нови елементи!

Ние се клатехме – не движехме – между гърбовете и гърдите на множеството, под един ужасен натиск, който ни задушаваше, задавяше. Ние се носехме без ръце, без крака, без воля, без движение, като безжизнени маси, всред непроницаемата навалица. Тук вече страхът от опасността се изгуби: появи се страхът от задушването, от смазването; имахме нужда от въздух, ние мъчно поемахме, глас нямахме, а между това не пристъпяхме напред по моста. Всеки викаше, всеки се чудеше за тоя застой. Никой не отговаряше. Но паниката се уголемяваше, тълпата се притискаше, натискът се усилваше.

Изведнаж едно непонятно движение стана. Гърбовете пред нас отстъпиха, вдадоха се на нашите гърди и ние се понесохме напред, полека наистина, но то беше напред. Понеже силата, препятствието, което съществуваше преди и ни поставяше между две живи стени, които се стремяха да се съединят, се отмахна, то навалицата, като намери път за своя напор, с още по-голяма сила се устреми, но тя вече не ни помазваше, защото отпреде ни другата половина на навалицата отстъпваше и тъй се уравновесяваше в обратен смисъл притискането на тия две атмосфери от твърди тела. Ненадейно аз почувствувах силен болеж в гърба. Някое кораво тяло, като лакът, беше се опряло о гръбнака ми, натискаше го. Аз примирах от болест, тъмни петна ми се замяркаха из въздуха и помислих, че ще изгубя съзнание; гърдите ми се притискаха страшно, схлупваха се от натиска, от който не можех да избягна. Тогава направих едно последно, отчаяно усилие на всичките си мишци, измъкнах си дясната ръка, издигнах я, възвих я отдясно наляво към гърба си и я стоварих с една неизразима сила върху субекта, комуто принадлежеше железният лакът. Ударът произведе един звучен плясък и железният лакът остави гръбнака ми на покой. Тогава се обърнах, за да видя кой беше приемателят на тая спасителна плесница. Видях озъбеното, изкривено лице на един анадолец, същи Голиат, който вдигаше яростно вцепенения си юмрук, за да ме блъсне в главата. В същия миг го хванаха за гушата две ръце и той побледня и свали девствен юмрука си: той разбра, че има още двама противници – военни, с които борбата щеше да има гибелни следствия за него. Той изскърца злобно със зъби и се промушна малко по-нататък. Мостът се клатеше, потъваше, превиваше под тежестта на няколко хиляди човешки същества. Положението беше опасно. На всяка минута можеше да се прекъсне или пречупи и една част от тоя народ да пропадне в зелените, бистри вълни на Златния рог. Ние с мъчително нетърпение гледахме да стигнем северния изход на моста. Там беше само спасението от сечта, от задушването, от железните лакти, от вълните.

Най-после се изтътразихме на края на моста; шумната навалица ни изхвърли на свободното пространство и ние си отдъхнахме, като плаватели, претърпели корабокрушение, които яростното море изхвърля на брега...

По Златния рог плуваха за насам безчислени лодки с жители, които се спасяваха от Стамбул в Пера, дето вярваха, че изключителното й население от европейци и присъствието на европейските посланици ще им бъдат ограда против всяка опасност от кипенето на мохамеданския фанатизъм.

Отбихме се от каменните широки степени на улицата и влезнахме в едно европейско казино. Поискахме лимонада. Това разхладително благотворно подействува на утеснените ни гърди. Ние се посъживихме.

Между това на улицата сгъстената навалица шумно бягаше нагоре. Паниката се поддържаше.

Многолюдните центрове, както е Цариград, често от най-малкото приключение, което от уста в уста, от уши в уши, с бързината на светкавицата, минува от край до край, като приема все повече и повече чудовищни размери, стават театри на подобни паники.

– Почакайте ме тука, аз ще ида да събера сведения при моста, аз съм военен, неприкосновен съм – каза В. и излезе.

Ние очаквахме тревожно.

Подир половин час В. се върна и ни разправи обстоятелно за това произшествие.

Всички помнят за внезапната демонстрация, която няколко хиляди софти бяха направили тоя ден пред и палата на султана против Махмуд-Недим паша.

Християнското население се подплашило, като видяло няколкохилядната сган, помислило, че става сеч за християните, и ударило в луд бяг къде моста, за да мине на европейската страна; а мюсюлманското население като видяло, без да разбере това смущение и тревога, присъединило се с бежанците. В това същото време мостът се отворил, за да даде проход на един голям параход, който минувал от Босфора в Златния рог, от което се причинило спирането и извънредното натрупване на множеството на едната половина на моста.

След това приятелите ме разходиха по височините и градините на Бейолу. Не ще да се заемам с описание на хубостите на тоя ориентален град, на неговата чудесна природа и местоположение. Описвали са го всичките знаменити западни пътешественици, възпели са го велики поети, рисували са го талантливи художници, но неговият очарователен изглед никой не е си го представил напълно освен оня, който го е виждал в неговата действителност и му се е възхищавал като мене. Вземете всичко, каквото имат природно хубаво Венеция, Неапол, Лозана, Рио-Жанейро, Амстердам, Александрия, сгрупирайте го във въображението си и вие ще имате едно, ако и неясно, но приблизително представление за града на Константина.

В една улица се срещнахме с младия публицист Б., разговаряхме се няколко минути и той ми обяви за намерението си да остави скритом Цариград, за да избегне опасноти, които го застрашаваха.

Когато се завърнах вечерта в Стамбул, подир смущението на софтите, което потресе столицата, аз не отидох вече в Бал-Капан, дето присъствието ми можеше да навлече беда на дома, в който бях намерил гостоприемство. Аз реших да се потуля и се настаних в една проста, малоизвестна гостилница при пристанището. В същото време приятелите ми се грижеха да ми извадят от екзархията паспорт за Влашко.

Аз стоях цели два дена в доброволен затвор. Едничкото нещо, което развличаше погледа, бяха турските войски, състоящи все от азиатци, които не преставаха, заран-вечер, с военната музика да отиват за станцията. Една вечер бях се облегнал до прозореца и замислено скитах погледа си по Босфора, по цветущия му бряг и в дълбочината на хоризонта, дето неясно се синееха азиатските планини, покрити още със сняг. Изведнаж съзрях долу на улицата един от тия хлапаци, които продават обикновено вестници на моста и който викаше с висок глас на гръцки, размесено с французки:

– Басърет! Неологос! Новини много! Сюплеман де Курие д'Ориан! Фар дю Босфор! Велико въстание в България!...

Аз бях жаден да прочета нещо ново.

Викнах хлапака, купих един „Фар дю Босфор“ и захванах да чета тревожно.

Ненадейно ме стреснаха приблизително тия редове: „Снощи полицията нападна жилището на Т. в Бал-Капан, дето било прието някое съмнително и преследвано от властите лице, наскоро дошло от размирените места. Полицията не го нашла, но е по дирите му.“

Очевидно, за мене се касаеше!

Докато съображавах върху такова едно трудно положение, чух бързи стъпки на хора, които се възкачваха по стълбата към стаята ми.

Без да почукат, влезнаха. Бяха приятелите ми.

Аз им подадох „Фар дю Босфор“.

Те ме погледнаха слисани.

– Утре тръгва французки параход за Галац. Утре рано ще тръгнете. Додето ви не изпратим на самия параход, няма да се разделим – каза ми В.

Аз благодарих. Но цяла нощ не спах и в ума ми се въртяха, оживяваха, приемаха образ на пет заптиета зловещите пет реда на вестника.

На сутринта аз и двамата ми приятели се качихме от Сиркеджи-Скелеси на лодка и заплувахме по тъмнозелените води на Босфора. Ние се стремяхме към отпътуващия за Галац параход, който стоеше на котва на значително разстояние от брега. Грациозно плуваше дългоносата турска лодка, направлявана с голяма бързина. Параходът беше вече на пара, готов да тръгне. Аз се опростих братски с другарите си на кувертата и те се върнаха обратно.

 


напред горе назад Обратно към: [Неотдавна][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух