напред назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Декември 25-и


Декемврий двадесет и пети –

не тъй бездушно ти звучеше

в детинските ми дни напети,

не тъй студен, безжизнен беше.

 

Тогаз на чувства светли, ранни,

на радости носител беше;

ти беше гост многожеланни

и Коледа се ти зовеше.

 

Как нашите гърди туптяха

от драгост и надежди чудни,

когато разпус ни дадяха

във чест на твоя приход мудни!

 

Ний чакахме със трепет таен

за коледуване готови

и поглед фърляхме омаен

въз нашите премени нови.

 

И тъпчехме снега, смръзнaли,

със шарените чизми нови

и гледахме с възторг – остали,

следи от наште там подкови!

 

И вечер дор да сложат хляба,

край огъня седнaли редом,

ний слушахме с вниманье баба,

като ни пейше: Ой, Коледо.

 

И старешката нейна песен

звучеше чудно на сърцата

и благодат и мир небесен

разливаха се по лицата.

 

Ревът предсмъртний на шопара

души ни радваше тревожно

и с гръм зовеше към олтара

тогаз клепалото набожно.

 

И гаче туй бе химн небесен,

кой сейше радост по земята

и в мир по-хубав, по-чудесен

въздигаше умът, сърцата...

 

Изчезна тая детска вяра

и тая чиста радост в мене

и на годините товара

донесе ми едно съмненье!

 

И срещам тоз ден свят – безчувствен

кат таз безчувствена природа,

като парад студен, изкуствен

и смешен като стара мода...

 

Не буди той в мен мисъл свята,

що сгрявала е вековете

и той за мен е проста дата:

декември двадесет и пети.

 

1881

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух