напред назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Мечта, веч остави ме...


Мечта, веч остави ме,

мечта, покой ми дай,

мечта, спри, пожали ме,

отруден съм докрай.

 

На пир ли съм – до мене си,

в беда ли съм – ти пак,

в сганта, кат куртизанка,

ми правиш тайно знак.

 

А дремна ли в легло си,

кога е мрак навън,

ти шибаш ме с крило си,

разбуждаш ме от сън.

 

И гледам те – ту фея,

ту бяс, ту херувим.

„Що искаш? – питам злобно, –

о дух неумолим?

 

Що дириш ме и тука

в смирения ми кът?

Иди си, вън е среднощ

и спи сега светът!

 

Човек съм – имам нужда

от отдих – нова мощ!

Не ща венци, ни слава,

върви си... Лека нощ!“

 

А ти ме гледаш страстно

със огнени очи

и тътнеш полугласно:

работнико, скочи!

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух