напред назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Попей ми, поете...


Попей ми, поете,

за лунната нощ,

възпей ми, поете,

чаровната нощ,

 

как шушне зефирът

в гъстите листа,

как чудно в ефирът

вее любовта.

 

– Девице, аз пял съм

за лунната нощ,

мечтал съм, летял съм...

Напомням си йощ,

 

когато сърце ми

живейше с мечти,

с надежди големи

знайше да тупти.

 

Кога чиста вяра

даваше ми мощ

и на злото твара

не чувствувах йощ,

 

и хладно съмненье

кат вихър във храм

не гасеше в мене

божествений плам.

 

Аз любех луната,

светликът ѝ благ,

шумът на листата,

тайнственият мрак.

 

И пред мен послушни

призраци безброй

и образи бездушни

летяха кат рой.

 

Усещах що пейше

славей в нощний час,

що зефирът вейше

тъй нежно тогаз...

 

Аз гълтах и дишах

страстният им дих,

с тях ведно въздишах

и пеях със них.

 

Аз знаях да люба,

да плувам в мечти,

с възторг да се губа

в други висоти.

 

Но то време мина,

мина радостта,

жестоката съдбина

слетя ме в света.

 

Пробудих се вече,

във други съм мир,

стоя аз далече

от жизнений пир.

........................

........................

 

И слушам стенанья,

вопли, плачове,

море от страданья

окол мен реве.

............................

............................

 

Ох, млъкни, недей ми

повтаря туй йощ:

„Поете, попей ми

за лунната нощ!“

 

1881

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух