напред назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]



В самотия


I

 

Кат слушам звукът на реката руйна

        и пляскът ѝ звънлив,

аз мисля си за мойта младост буйна –

        аз мисля, мълчалив.

 

Така блестеше, пейше, играйше,

        така търчеше тя;

но тя цената си, уви, не знайше,

        безследно отлетя.

 

Защо ѝ се дали бяха сили мощни,

        простори и крила?

На що служиха чувствата разкошни?

        Де славните дела?

 

II

 

Когато млад бях, страстно аз живеях

        и жадно пиях жизнений нектар –

за мойте пръснати надежди пеях,

        за скърбите в разгар.

 

Обичах гордо ази да въздишам,

        да стена мрачно, да кълна света

и продължавах страстно пак да дишам

        живота, радостта.

 

И горд бях с мойта скръб, и в песен

        душевните изливах си вълни;

сега, като скъпец, ги пазя в плесен

        в дълбоки тъмнини.

 

И чужди поглед от сърце си гона,

        потая се в нощта:

кому е драг, кому се слуша стона

        убит на есента?

 

III

 

О спомени, където и да ида,

        където по светът,

сe вас, невидимите, срещам, вида –

        сe вий на моя път.

 

Но в тез места със по-голяма сила

        изпъквате пред мен,

кат образи във своите кръжила,

        кат плач в леса зелен.

 

Защо, кажете ми, рояци клети,

        не давате ми мир?

Минали радости и скърби вети

        разбуждате безспир?

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух