напред назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]



На един скръбен приятел


Съчувствувам, брате, на твоята горест,

усещам аз удара, що тебе разби,

усещам как люта е твоята болест,

как искрено страстно ти нея любѝ.

 

Споделям скръбта ти, защото я зная

(аз твоята тайна печална открих)

и имам аз право със теб да страдая,

защото и ази, о брате, любих.

 

Горчиво е, брате, когато съдбата

попари най-светлите наши мечти;

когато сърцето кат бясно се мята

и тясно му става във наште гърди;

 

когато на нашта доверчива младост

повехне най-милий, най-хубавий цвят

и вместо отдавна мечтаната сладост

изпийм чаша пълна с отрова и с яд...

 

Тогава сълзите небето проважда,

тъй както росата на утринний цвет:

без сълзи живота увехнал прохажда,

без горест сърцето е твърдо кат лед.

 

Рони ги ти, брате, ти давай им воля,

че харно е тайно да плаче човек,

от тях не минува човешка неволя,

но сe ще остане бар капчица лек.

 

Ах, лял съм ги и аз в час на страданье

и знам как са сладки, как палят, кладат...

Рони ги! Сe нещо от тях ще остане –

не даром сълзите бог дал е на светът!

 

1892

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения, печатани през 1888-1892][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух