напред назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]



София - Пирот


Възпоминания от сръбско-българската война

 

11 ноември 1885 год.

 

Поручик В., подир много тичания по разни учреждения, сполучи най-после да ми извади позволителен билет за свободно пътуване към Сливница, и по-далеко, по дирята на пашата победоносна войска. Поручик В. пристигаше тоя същи ден от Румелия. Той идеше право от Котленский балкан, дето набързо укрепяваше Медвенския проход. Тия укрепления бяха назначени да спрат или забавят минуването на турците в Северна България, в случай на очакваното им нахлуване в Южната, откъде харманлийската граница. По заповед на щаба той парясваше Котленский балкан и отивате Към сръбската граница, дето пламна войната ненадейно.

Него ден София, подир страшните Бълнувания от прежните дни, ликуваше радостно за победата. Всичките лица бяха ясни, всичките разговори се въртяха около подробностите на тридневний сливнишки бой, дето нашата млада армия спаси честта на отечеството. Сега вече се знаеше за нея, че тя напредва през Драгоманский проход към Цариброд, по дирите на разнебитената Крал Миланова войска.

Освен мене и деишчика си (седнал при возача), поручика прие в колата си и руския кореспондентин К., който отиваше да черпи новините си от самия театър на военнитедействия.

Излязохме от столицата едвам подир обяд. Деня беше ясен и хубав. По гладкото шосе, що отива към Сливница върволици кола, натоварени с военни потреби, повечето обаче с хляб. Всяка кола се придружаваше от един войник. Застигахме тук-там и отделни войници, с пушки на рамо, които с равен вървеж отиваха също по посока на Сливница... Срещахме други, които идеха към София. Те бяха ранени, повечето по ръцете и по главите, превързани с платно; някои в здравата ръка държаха цигари. На въпросите на поручика те отговаряха с явна охота и подробно. Да не бяха връзките, нямаше да познаеш, че тия момчета носят на себе си мъчителни рани, защото по лицата им не се четеше страдание, както и в гласа им, но друго нещо, прилично повече на гордост, на развълнувана радост... Победата над неприятеля правеше това чудо въз душата им. Истина, те бяха леко ранените, и поради тая причина бяха могли да оставят превързочния пункт при Сливница и да идат пешком в София, за да се лекуват в болницата. Срещнахме и коне, които боя беше направил негодни и които войници откарваха за София. Един великолепен алест жребец, офицерски вероятно, имаше на носната кост, над горнята бърна, едно прозорче, широко колкото юмрука да си провреш! Оттам бе минала граната! Нещастното животно, защо го не убиеха! Винаги ми стои жива в ума тая среща. При многото потресни впечатления, изпитани от мене през пътуванието, това е едно от ония, които останаха неизгладими... Застигахме често и купчини войници от румелийската милиция, зле дисциплинирани, зле облечени, зле въоръжени, но весели и бодри... Славни печенеги!

При една кръчма, в дола край пътя, спираме, за да си поотпочинат конете, доста уморени вече от разкаляните и дълбоки дируги на шосето. Кръчмата носи флага на Червепий кръст и е напълнена с питиета, с които подкрепяват морните ранени войници, що минуват за София.

Тука стана разговор между поручика и кореспондента за значението на сливнишкото сражение. К. споделя общото мнение, че загубата на това сражение от нас би повлякло падането на София в неприятелския ръце, с което естествено се туря край на войната. Изказах и аз това мнение.

Поручика се разсърди.

– Това е голямо заблуждение – отговори той с почервеняло от досада лице. – Това заблуждение се дели комай ли не от всички и аз хиляди пъти чувам същото нещо, откак се е почнала войната... Защо непременно превзимането на София да означава край на войната? Защо да мислим, че така евтино трябва да оставим на сърбите една пълна победа? София има ли за нас значението, което има Париж за Франция и Берлин за Прусия? Едно турско голямо село с няколко нови улици и няколко казарми! София не е сърцето на Българин и силите на България не са в София. Географически тя е почти на границата ни със Сърбия и падането й в ръцете на сърбите бе възможно и лесно – по начина, по който ни обявиха война, – но с това България не би била победена: грамадните нейни сили остаяха неначети, проходите на Средня гора и на Балкана остаяха в нашите ръце. Добре укрепени, те биха задържали победоносно една войска,каквато е сръбската. Представете си, че нашата войска на 7 ноември не би удържала напора на сръбските дивизии и би се дръпнала към Ихтиманската планина, като пожъртвува столицата... Можеше ли да съществува по-голям позор за България – да приеме един унизителен мир, да капитулира, докат е още господарка на всичките безкрайни сили и средства, и ентусиазъм? Това би било престъпление пред отечеството!

Като разсъждаваше така, офицерина разсъждаваше най-напред като военен человек, или по-добре, като военен инженерни – защото той беше такъв. За него на първо място стоеше честта на българската войска, на второ – желанието да се открие поприще за фортификационна деятелност, на което да прояви своето умение и изкуство. А едно настъпателно движение на войската отнимаше тая възможност. Аз обаче чух горните възгледи и от други наши офицери.

Ние продължихме пътуването. Из пътя застигахме повече и повече кервани с кола и войници пеши. Движението се увеличаваше. Планините от север и от юг се сближаваха и техните голи предгория стягаха ни от Двете страни. Минувахме по мост мътната рекица Сливница. Мръкваше. Зад една изпъкналост на земята пред нас подават се селски къщи и комини, из които изскача Дим. Ние видим селото Сливница.

Сливница! Това име чудно звучеше сега на ушите ми. Преди няколко дена то не беше известно никому в България; сега то беше в устата на всичките, и на селянина, и на бабичките, и на децата; узнаха го дори и българските географи... Славата на крилата си го разнесе до края на света. Сега Сливница имаше всесветовна знаменитост. Като даде името си на една голяма и съдбоносна битка, тя спечели някакво обаяние и величие пред очите ни. Ето защо аз влязох в разкаляните улици с едно изтръпване, както кога влазяш в едно свещено място.

Пред селото до моста му мястото беше заприщено от безчетни кола, добитък, пайтони, селяни, войници, чиновници на Червения кръст, офицери и пр.; заглушителни викове на всичкия тоя свят, движението, теснотията докарваха шемет. Ние оставихме пайтона отвъд моста, понеже беше невъзможно да си пробием път, и поручика ни въведе в една стая край пътя, дето ни посрещнаха неколцина познати офицери. Първите ни разпитвания бяха за днешните новини. Разбрахме, че войската гони Цариброд, без да среща сериозно съпротивление из Драгоманский проход, че княза тая заран заедно с войската тръгнал за Цариброд. Стаята, дето влезнахме и дето се побавихме, додето намерят в селото място за пренощуване на офицерина, служеше за място на закусване на офицерите. На една маса стоеше голяма като един барабан буца швайцер. Тука уморений пътник можеше добре да се подкрепи. Насреща, през пътя, в една друга стая, над която се развяваше знамето на Червения кръст, беше устроена временна болница. През осветленото прозорче видяхме няколко черни и сиви шинели: под тях лежаха ранени сърби и българи; понякога острото изпъшкване обаждаше, че там превръзват или режат месата на някоя рана... Казаха ни, че най-тежката е па един сръбски офицер.

Когато се намери квартира на поручика, той ми предложи гостоприемството си и ние тръгнахме през съвсем тъмните вече улици. Кореспондентина се раздели от нас, мисля, че отиде да се представи някому.

Нас ни преведе селския „квартирмейстор“ през разни дворища и плетища, гдето издържахме няколко люти битки с псета, и най-после ни вкара в един широк двор. Влязохме в голяма стая, дето гореше хубав огън. Там вече имаше настанени други трима офицери, които ни отстъпиха място с радушие. Едина, тогава поручик трепереше от треска, а трябваше сутринта да тръгва! Той взимаше начесто големи дози кинина, които биха отровили един човек с по-слаб организъм.

Нощта се премина повечето в разговори за боя при Сливница. Разказаха се сума анекдоти за юначеството и хладнокръвието на нашите войници в боя. Човек не вярваше ушите си, когато си смисляше, че тия момчета пръв път влизаха в огъня. Един от офицерите ни разказваше смешни и умилителни истории за шопите колари, които карали припаси дори в района на огъня.

– Куршумите тупат тук-там – разказва ни офицерина, – шопа усеща каква е работата, спира воловете и казва ми: „Нечем, господине!“ „Как не щеш? – викам му аз. – Карай още напред, там до онова място, ще разтовариш, па си върви... “ Шопа гледа вторачено напред, а куршумите: туп, туп около нас в земята... „Нечем, капитане!“ Аз го заплашвам, викам, даже вадя сабята: „Напред карай!“ Той вижда, че няма спасение, и се покорява най-после, повежда воловете, па въздиша с плачущ глас: „Ах, отидоха ми воловците!“ Всъщност тия клети хорица се бояха не за себе си, а за добитъка си...

 

 

12 ноември 1885 год.

 

През нощта бе валяло дъжд, та въздуха тоя ден беше студен и влажен, а земята мокра още и по-разкашкавена. Небето обаче беше ясно и обещаваше прекрасен ден. До обяд ние не можехме да тръгнем за към Цариброд: Поручика беше зает със служебни залиси, затова аз се възползувах от случая да разгледам по-добре селото и околността му. Самата Сливница няма нищо особено или любопитно. Дрипаво село в една долчина. Аз се. покачих на могилата, която се издига на изток от нея,та от върха й да погледна. С голям труд постигнах това, защото краката ми затъваха в размекналите бразди на нивата, през която трябваше да мина, за да се намеря на темето на могилата. Слънцето, сякаш и то измръзнало от есенната студена влага, грееше някак безсилно и невесело от синето небе. На север от Сливница са зъбят каменливите, като че посипани със сол гърбове на Стара планина; на юг – зелени лъкатушни долчини, в конто извива като змия река Сливница, могили, поленки, красиво нашарени от черни пояси нивя с ръж и кукурузи, пак могили и долини – все така дори до Вискер планина, която се дига гола и гладка на хоризонта. На запад – други възвишения от двете страни на шосето; тия възвишения имат някакви си черни венци: с бинокъла аз разпознавах окопи и укрепления! Това са нашите позиции, отдето сме били сърбите... Сега тия голи и пусти върхове стояха мълчаливи, а преди четири дена от тях са трещели гръмотевици и адски молнии. Аз мислено виждах човешкия мравуняк как гъмжи по тях и около тях в падините, и белите кълбве димове на топовните залпове, и ужасната картина на една кръвопролитна битка. Истина, аз още не бях виждал битка, но въображението ми я рисуваше, и както по-после се убедих, много не се лъжеше.

На югозапад от селото, на една височинка, чернееше се новото гробище – не на Сливница, а на сливнишкото бойно поле. (Посочи ми го един селянин, който работеше там.) Това гробище, което захващаше живота си от три - четири дена насам, криеше в студената земя телата на стотина млади юнаци, паднали с оръжие в ръката и издъхнали на превързочните пунктове. Присъствието му там пръскаше тъга и жалост из околността...

Там сега спяха един до други, братски, любовно, сърби и българи, врагове на бойното поле, приятели и съюзници навеки тука, във вечната тишина и мълчание на гроба...

Подир обяд потеглихме от Сливница. Поручика В. яхна кон и заедно с поручика М., също на кон, тръгнаха след нас. Те имаха намерение пътьом да се отбият и посетят някои от редутите на бойното поле. Извън самата Сливница, на едно възвишение, виждаме голямо множество хора, налягали по тревата и се приличат на слънцето. Мислим, че са войници; но войнишка униформа нямат. Кога приближаваме, няколко гласа оттам ни поздравляват. Познавам ги: това е доброволческий легион, който иде от Пловдив, съставен най-много от свободни млади хора, гимназисти,студенти и пр. Недалеко от „башибозуците“ друго множество наредено в строй: то е пък войска, която пътува също за към Цариброд. Тя се е спряла сега на полето, а един офицерин на червен кон прави преглед. Едно гръмогласно и възторжено „Здравие желаем!“ или нещо подобно процепи въздуха.

След половина час се намерихме на самото бойно поле. Сливнишкото бойно поле! Върховете с редутите си още по-добре се видят. Пусти, умислени, безлюдни са сега тия могили. А преди четири дена какво е било тука?!... Тук-там из зеленото влажно поле чернеят се. като изкопани и незасипани гробове, окопчета за двама-трима солдати. Парчета книжа, дрипи, захвърлени части от дрехи, продънени чизми, гилзи от патрони, насеяли земята. Сума услекнали коне натъркаляни край пътя. Но човек неволно търси с очите си някаква диря и от човешките страдания, и от жъртвите на смъртта, що е косила тука живот наляво и надясно през три дена. Нищо. Жъртвите на боя сега са или в софийските болници, или спят вечния си сън в гробищата наоколо, каквото едно видях тая заран от сливнишката могила... Едната проляна кръв е остала по висотите, но и тя се е изгубила в тревата и попила от земята. И нито един стон от трескавичните гърмежи на топовете, нито един ек от буреносните геройски ура на нашите дружини не е останал в това заглъхнало сега поле.

 

Мълчанье вече. Всичко е

          безжизнено, безмълвно;

небето сиво, есенно

          поглежда хладнокръвно,

 

И Сливница гръмовната

          дълбоко, мирно спава,

гробовете си вчерашни

          и е вечната си слава...

 

На една от тия висоти сега, най-важната, стърчат на конете си моя поручик и поручик М. Техните фигури се открояват усамотени в небосклона... Аз съжалявах, че нямах възможност да ги придружа, за да изуча от тях характера на бойното поле и местата, занимавани от двете неприятелски войски. А сега гледам около си се водя само по налучкване и по онова, което узна в София през еднодневното си бавене там, за плана и то пографията на бойното поле, които бяха начертани молив по мраморните маси на Панаховото кафене... Трите голи могили отдясно на шосето са вероятно чутовните Три уши, превзети с щикове и ура сред дима на неприятелския залпов огън. В една гънка на почвата там сега издигат се димове на високи стълпове. Но тия димове са съвсем невинни – не като ония които преди няколко дена пак тука изригваха гръмотевици и смърт. Дружина колари, разпрегнали, седя на мократа трева и обядват. Между тях имаше от Пловдивско, от Хасковско, даже от Бургаско! Те карат хляб на войската. Минувахме край една мокра долина, която опира до полите на планината. Това е Блатото,една от важните точки на бойното поле. Блато няма никакво въпреки названието си и въпреки руската карта, която на това място означава сине търкалце. Може би водата да се крие по-нататък, зад хълма.

Това беше сливнишкото бойно поле, на 12 ноември 1885 год. Аз го обрисувам бледо, пътьом, такова, каквото го видях тогава. Но душевните си впечатления да предам в тогавашната сила и характер, след изминаванието толкова години, е твърде мъчно сега... Аз няма и да опитвам това. Аз съм ги излял вече другаде, и то почти в същото онова време, още при траенето на всеобщия ентусиазъм от победата ни.

Пътя става по-размацан колкото отиваме нататък; навъсва се небето и западва дъжд, смесен със сняг. Студа пронизва телата ни, картината на околните могили и планини потъмнява и става много тъжна, много неприятна... Пред нас Драгоманския проход е запушен с гъста мъгла. Колелетата затъват, пътя става непроходим; влажно, мокро, кишаво! Мислехме си кога ще достигнат до назначението си безбройните кола с хляб, които видяхме на пътя от София дотук! Сред пустия и замрачен кър скитат се псета, подивели вече от ядене мърша и настръхнали като вълци. Някои се ровят и дъвчат. Близо до тях черни орляци гарвани накацали, те чакат търпеливо да се наситят псетата и да отстъпят тям трапезата, та да попируват и те. Тъжно много...

Спираме на хана пред Драгоман, до шосето, за да починат конете и да възчакаме двамата офицери. Казаха, че в това ханче по едно време е била главната квартира на Милана. Вчера пък княз Александър бе турил тук главната квартира. Сега това ханче служи за временно прибежище на войници, пътници и колари, които намират малка стрешинка за себе и за добитъка. А какво чудо. Кола с припаси и тука натрупани! Не може да се мине от пречки и навалица, краката затъват до колене в кал и мокра смет. Настрана няколко вола услек-нали от глад и умора, повалили се вдървени в калта; татък два дръгливи коня прострели се също. Псетата забикалят тъдява и чакат нощта, за да се налакомят... Сега е големия техен празник.

След един час почивка тръгнахме. Оттук нататък е Драгоманский проход. Пътя клони все надолу и затова пайтона по-лесно се движеше. Мъглите се дигнаха нависоко и освободиха съвсем и двете стени на прохода. Аз имах възможност да изгледам сега подробно тоя знаменит проход. От двете страни високи отвесни брегове, обрасли с храсталак и с ниска гора. Десния бряг е по-стръмен и по-страшен и величествен; остри озъбени канари високо изпъкват в небето или висят застрашително над пътя. По хълбоците на тия стени очертават се явно насипите на шанцовете. Тия шанцове са многобройни и шарят навсякъде склоновете на прохода. Те са набързо изработени от нашата войска, малко преди обявлението на войната, която се предусещаше. Известно е, че те не можаха да послужат за забрана на прохода. Слабите тука наши сили в началото на войната се принудиха да се дръпнат към сливнишките височини, Дето се събираше всичката българска войска. Офицерите, които яхат успоредно с колата, ми казваха, че и да бяха били захванати от многобройни защитници тия окопи, пак нямаше да спрат сърбите да проникнат в сливнишката равнина. Сърбите можли лесно да минат по върховете на двете стени и оттам да открият огън върху окопите. По същата причина, прибави поручика, и сърбите при отстъпването си не можаха да се възползуват от тия силни на вид укрепления.

Аз слушах това доста слисан. Значи, никакво особено значение няма тоя проход! А аз мислех Драгоманския проход нашето Термопили!

– Та впрочем – продължава офицерина, – няма планински проход, теснина, клисура, която да не може да се превземе или забиколи. Това е една аксиома във военната наука. Проходите имат мисия само да забавят неприятеля. Ти казваш, Термопили. И то биде превзето: Ефиалт намери там една пътека и лакедомонците бидоха обиколени, сгащени и унищожени. Историята рядко ни дава пример за проходи нападнати и неминати от неприятеля. Напротив, те са били повечето пъти гибелни за бранителите си. Спомнете си прочутий в нашата история проход на Беласица в Македония. Историята разказва, че той е бил непристъпен, необладаем... Е, в този проход загина Самуиловата държава!... Вземете и балканските проходи в последнята руска война. Колко спомогнаха те на турците? Нищо, по тяхна неспособност. Та после и ний на Шипка на косъм остана да я изгубим, само едно чудо я спаси от Сюлеймана...

Пайтона отмина напред, понеже пътя беше стръмен, и офицерите остаха назад, като си продължаваха разговора. Вървим надлъж по реката Елиница, като я минуваме ту наляво, ту надясно по дървени разнебитени мостове. Някакво странно шумене сегиз-тогиз се разнасяше из клисурата,то приличаше на духане на вятър из гора; но вятър нямаше.

Возача се обръща и ни сочи татък:

– Вижте там оня сърбин!

Ние се извръщаме сепнато: на петдесет разкрача от. нас, край реката, прострял се един труп. По униформата се познаваше, че е сръбски войник. Легнал с лицето към земята, с шапка, отхвърлена нататък, той беше забил юмруците си в пясъка; той пазеше положението, което му беше дала последнята мъка на агонията... До главата му на пясъка някакво червено петно: кръв. Въз него някой беше метнал тъмносиния му шинел.

Аз виждах първия убит войник, първата жъртва на тая братоубийствена война! Мина ми през ума веднага майката и роднините на тоя нещастен момък. Знаеха ли те на тоз час, че той лежи в тая клисура бездиханен? Какво ли мислеха за него? Непременно те вярваха, че е жив; те ще го очакват дълго време, и няма да го дочакат... Тая вечер може би майка му пред иконата да прави поклони за неговото здраве, а в същото време някой вълк ще му къса със зъбите си помръзналите меса... И защо тоя клет сърбин беше дошел да остави кости в земята ни? Искаше ли той? И знаеше ли защо го водят тука? Пита ли някой шушката, която вихъра отнася на възбог?...

Нататък следите от минуването по противни посоки на две войски се умножават: хубавите върби край шосето са изсечени – от нашите войници, казват, – за да не могат да служат за прикритие на неприятеля (пред отварянето войната); стволовете на тия дървета също приличат на трупове. Няколкото воденици стоят разрушени; пак изпопадали коне и волове, налегнати от гарвани... Шосето е страшно избраздено и изхълмено от железните колелета на тежката артилерия. Предишните шумове пак се повтарят начесто, ека им се носи и губи из клисурата. Още по-нататък и шуменето се преобръща на глухи отдалечени гърмежи; стените на прохода ехтят по-силно.

– Има бой наблизко – казват ни офицерите, които ни застигат; – трябва да бъде пред Цариброд.

Когато дойдохме успоредно на дола, в който се крие село Калотина, и клисурата взе посока право към царибродската долина, ехтежите от топовете съвсем гръмливо стигнаха до нас и цепеха въздуха. Сякаш че боя ставаше на стотина разкрача пред нас, там зад оная рътлина. По силата на залповете познаваше се, че боя на всяка минута взима по-жесток характер. Ние продължавахме пътя си малко угрижени. Мисълта за изхода на битката ни занимаваше и безпокоеше. Понеже човек в такива случаи винаги е наклонен да вижда по-напред противната страна на нещата, ние с К. разменяхме доста невесели мисли за сетнините на едно обръщане на съдбата. А във война всичко може да се случи. К. повече вярваше, че сърбите, които са само разнебитени на Сливница, но не унищожени, и запазват почти в цялост силите си, ще се опрат и удържат някъде на нашата граница. Той вярваше, че тоя бой или друг може би да забави победоносния вървеж на нашата армия. Но офицерите дадоха друго мнение:

– Сърбите са деморализувани до крайна степен – забележи поручик М. – Този бой е последния, който става на нашата земя, и аз ви давам честно слово, че утре ний ще преминем сръбската граница...

Въобще, тоя оптимизъм аз забележвах и сега, и по-преди във всичките редове на българската войска. Войната със сърбите не плашеше нашите военни хора. офицери, и войници бяха твърдо уверени в победата. Отде това доверие, тоя нравствен йздиг? И тогава, и по-после това го обясняваха чрез съзнанието на правота на нашето дело, чрез въодушевлението, което бе извикало Съединението и което разпалваше всичките български сърца. Според мене, при тия двигатели трябва да се притури и друг, който беше най-главния: увереността, че материално ние сме по-силни от сърбите! На това чувство най-много почиваше нравствената мощ на нашата войска. Виждахме ли ние това ясно доверие в себе си и непобедима надежда в сполука, когато очаквахме войната от къде харманлийската граница?...

Къде изхода на клисурата срещнахме в талига дяда Славейкова. Той отиваше за София. Той ни каза, че току преди половина час се е захванал боя между сърби и българи на бърдото до Цариброд и че куршумите падат и в града.

– Сърбите имат намерение да се бият отчаяно както се види – забележи той,като се вслушваше в трясъците на топовете и проточеното пукане на пушките; -но залудо им е труда: сливнишкия господ е пак с българите...

Ние продължихме напред.

Скоро стигнахме западния край на Драгоманския проход и се озовахме в царибродската долина. Тя е дълга, тясна, заградена с високи бърда. Река Нишава се отби надясно от нас и зави в подножието на северното бърдо – Погледище.

На другий край на това бърдо ставаше боя. Бели синкави линии от облачета, които на всеки миг меняваха вид и големина, пъстреха височината, тамо, дето тя е покрита с храсталаци и лозя. Това бяха пушечните залпове на сърбите, загнездени в шанцовете си. Проточения ек на гърмежите не замлъкваше нито на един миг, той приличаше на неспирното гръмовито боботене на един водопад, затулен в някой планински дол. Тая непрекъсната и жестока стрелба беше насочена против нашата войска, която в това време с големи мъки се катереше по каменливата урва на бърдото. Но оттук ни българите, ни сърбите не се съзираха, по причина на разстоянието.

Сегиз-тогиз едно голямо бяло кълбо се появяваше на една по-насамшна височина и веднага след него страшен заглушителен гръм разтресваше въздуха и правеше да екват околните планини, като заглушаваше хилядите други гръмове при шанцовете. Подобни уединени бели облаци, последвани от трескавични гръмове, се появяваха и на други места по самия връх на бърдото. То бяха няколко наши батареи, изнесени на тия височини кой знай с какви трудове и мъки... Но тяхното действие беше силно. Подир всяко изгърмяване на топовете ние съглеждахме при сръбските шанцове някакво раз-бъркване и размърдване в белите облачни линии, произведено очевидно от падналите сред неприятеля гранати... Влиянието на топовните гърмежи е голямо. Уверяват, че въз войниците на бойното поле артилерийский гръм има магическо действие; даже и да не причинява вред на неприятеля, но той поддържа куража, повдига душевните сили, усиля самоувереността у войника.,. Аз това чувствувах сега на себе си. Понеже знаех, че тия изхрачвания на големи облачни кълба и гръмотевици по височините бяха наши, с нетърпеливо тупане на сърцето очаквах и желаех по-скоро да се повторят: кратките мигове на смълчаване бяха мъчителни.

Под самия връх, дето ставаше сражението, стоеше в теснината Цариброд. Оттам сега трябваше да виждат хубаво всичките подробности на боя, както и да приимат куршуми от него.

На един километър нещо от Цариброд водача ни заяви, че не иска да иде по-напред. Той се страхуваше, както казваше, за конете си, па искаше и да им даде отдих, та отби колата си при ханчето край шосето.

Ханчето беше пълно от народ. Селяни, граждани,пайтонджии, цивилни, военни, чужденци, натрупал на прага и пред вратата, очакваха края на битката. Тук узнахме от пионерния офицер И., който отиваше за София, че две дружини от Приморския полк нападат сръбските позиции. Битката следваше все така жестока гръмотевичните залпове на пехотата и на артилерията се сливаха в един продължителен и несмълкаем екот. Ние със силна тревога впивахме очи във височината, която служеше за театър на боя, и искахме да различиме сред тъмните петна от храсталак там и белите мъгли от барутен дим нападателната войска – българската.

– Слушайте! Пристъп! – каза пионера, като гледаше с бинокъла си.

В същия миг долетяха до нас слаби отдалечени зпукове от музика. Офицерина ни каза, че туй е военната музика, на самия връх, която свири „Шуми Марица“ за юруш... По височината произлезе някакво струпване, някакво бързо размешане на пушеците; познаваше се, че произхожда движение на военни маси. Подир малко през ехтежа на пушечния огън достигна до нашите уши донесен от вятъра, един глух сбран човешки вик, който ни пращаше бърдото. „Ура“ ли беше това, или просто тъй ни се престори, не зная. Пионерния офицер следеше с бинокъла вървежа на атаката... Топовните гърмежи през това време се спотаиха: двете войски бяха се сближили много и гранатите, пратени на неприятеля, можеха да нанесат вреда също и на нас... Такова нещо и беше сторила последнята хвърлена граната, както узнахме по-после в Цариброд... Няколко минути белите редове облачета, които означаваха сръбските окопи, пазеха мястото си. Това показваше, че неприятеля очаква смело пристъпа на приморците. Но веднага тия бели облачета се разместиха, разбъркаха, изгубиха правата си линия; произлезе мешава там, пушечните гърмежи станаха редки.

– На щик удариха нашите – забележи И.; – това беше. Рядко нещо – прибави той, – досега да дочакат сърбите щика...

В туй време двамината наши другари поручици са зададоха, като дупчеха силно с махмузите оцапаните с кал корми на уморените си коне. Без да се отбият при нас или да спрат, те продължаваха към Цариброд с очи вперени в бърдото.

След десетина минути гърмежите съвсем престаха, сражението се свърши.

На Цариброд стигваме още рано. На края на градеца – като един панаир: стотина коли разпрегнати, селяни, насядали край огневе, добитък налягал, купчини войници изтегнали се на мократа трева да почиват, вероятно, току-що пристигнали. Всичкий тоя свят е стоял през самата битка под куршумите и както се види, съвършено хладнокръвно. Аз познах между коларите мои съграждани – сопотненци, тихи и хрисими хорица, които вече обръгнали на опасността и с вшутявки ми показват куршумите, които намерили около си... Но главното, което забележвах, е всеобщата радост за победата, ентусиазъм е изписан по всичките лица. Сега всеки забравил трудовете, теглото, несгодите.

Тая радост и тоз ентусиазъм заварим и в Цариброд. Трябва ли да кажа, че и аз съм като пиян от тия силни чувства?...

След един час, по мръкнало вече, главната улица на градеца се препълни от войниците, които слазяха от бърдото, още опушени от дима, весели, шумни, шеговити, като че се връщат от сватба, а не от кървав бой. От умора, от вълнение – никаква следа не виждах у тях. При кафенето, дето бяхме отишли с двамата поручици да вечеряме (кореспондентина ни остави, той отиде да се представи на княза Александра), навалицата беше голяма: наши войници, сръбски (пленници), любопитни. Гласове, виканета, смехове до заглушаване. Продаваха се сръбски маузеровски пушки, свалени от бойното поле – по лев едната! Аз купих две – сега не знам добре защо...

Горките пленници! Усърнали бяха... Подир кратковременно упорствуваме на шанцовете си, те си бяха хвърлили пушките и паднали на колена пред ожесточените наши войници с думата: „брачо!“ и с клетви и псувни против крал Милана. О, как сега и тука си изтегляше Милан!... Мнозина българи в кафенето мъмреха клетите сръбски войници, задаваха им питания, колкото безполезни, толкова и глупави, в този род:

„– А бе защо дойдохте да се биете с нас? Нали сме братя?

– Кажете за коя причина ни нападнахте хайдушки, когато нищо не ви чинехме?

– Защо вие слушахте крал Милана? Защо се не възбунтувахте и да кажехте: „Води ни въз турците, срещу брачата си нож не вадим?... “

И бедните сърби на тия питанета отговарят пак по един начин: с попръжни против крал Милана...

Зарад някой си сръбски капитан Катанич само се приказваше, че показал истинско геройство. Този капитан, като видял, че сръбското знаме пада в ръцете на неприятеля, спуснал се в купа на нашите войници с револвер в ръка, сваля четворица от тях и отнима знамето, и го хвърля от бърдото на един сръбски войник, който избягва с него. Катанич беше донесен в Цариброд с няколко куршумеви рани на тялото. Макар и пленник, той се бил държал и тука достолепно и бранел честта на сръбската войска и на господаря си. Княза на сутринта го посети в болницата и му изказа уважението си, задето е изпълнил добре войнишкия си дълг.

Споменах одеве, че дойдохме да вечеряме в кафенето. Това беше само едно приятно намерение, което си и остана такова: ний нямаше с какво да вечеряме! В кръчмата нищо не бе остало. Намери се малко сирене и пастърма или колбаса у единия офицерин, но хляб нямаше. Хляб нямаше от един ден насам в целий Цариброд; войската стоеше без хляб и на царибродските височини тоя ден беше се борила почти гладна. Идеха много кола отзад с по стотини големи сомуни, но поради лошия път те щяха да пристигнат утре по обяд или даже вечерта... А между това, толкова свят тука трябваше да яде. Имаше брашно, казваха, но двете-трите царибродски фурни какво можеха да изкарат? А потребата от хляб се предвиждаше и за утре, и за следующите дни още по-голяма. За тая цел беше се решило утре да се направят извън града двайсетина военни фурни.

 

 

13 ноември 1885 год.

 

Тая сутрин излязох да се разходя из Цариброд. Един чуден ден беше; слънцето радостно огряло срещните каменисти урви на „Погледище“, дето още лежаха труповете на жъртвите от вчерашния бой.

Отивам на кафенето. Там научвам една важна новина. Тая заран дошли при командира на запасния корпус, подполковник Николаев, парламентери с писмо от главнокомандующия на сръбските войски, генерала Топаловича. Генерал Топалович, от името на крал Милана, предлагал сключване на примирие... Това „аман“ на крал Милана, твърде унизително подир високомерното му пъчене преди няколко деня, полъсти много нашето българско чувство; но, от друга страна, неволно безпокойство ни обзимаше да не би тука да се крие някаква хитрост... Общото чувство беше да се не бърза със сключване примирие, а бързо да се отива към Сърбия и да се не даде време на неприятеля да се съвземе от тежките удари... Но какво мислеше да отговори българския военачалник, още не беше известно... Парламентерите чакаха.

Аз се поразходих из главната и едничката улица на градеца, като с голяма мъка се провирах из гъстата навалица. Кал до колене, крясъци, хиляди различни шумове, тласканица, хаос. Излязох на къра да дъхна на свобода.

В подножието на зеленото бърдо от юг на града гледам налягали на тревата нови тълпи войници, пристигнали откъм София нощес. Аз отивам при тях, защото чувам много глъчка и оживлени разговори. Морните юнаци, седнали на големи или малки дружини, ръват сухите коматчета, що вадят из торбите си, и вместо с кътък или с винце, поделаждат коравия си залък с остроумни шегобийства и гръмливи смехове.

Не ще дума, че предмет на разговорите им и на шегите им служеха позорното изгонване на неприятеля из земята ни и крал Милан. Особено този крал Милан!...

Слуха за сръбските двама миропросци, дошел вече и тука, занимава силно юнаците. Аз се вслушвам в разговорите им:

– Е, бай Миланчо – казваше един румелийски милиционерин, наметнат с някаква черга вместо шинел – сега пращаш да молиш за мир; късно си сетил, байно: българите сме учтиви человеци и искаме да ти върнем посещението... Ти не щя да дойдеш в София, за да пиеш белу кафу, ама ние ще ти дойдем в Пирот да пием пиротско хубаво вино, па ако е рекъл господ – и в Ниш.

– Ако княза сега приеме мир, обръщаше се друг един, то аз ще му кажа, че е баба, в очите ще ида да му кажа!... Това е срамота!

– Остави се, брате, то ще бъде скандал: аз ида чак, от Черно море, десет дена път бия, да дойда дотука чак, и сега да ме върнат назад, като някой добитък, без да съм помирисал още барутец, без да съм поздравил барем с един куршум нашите гости...

– Ние едвам сега рекохме: „Ела, боже, помози!“... В Пирот, в Пирот! – казваше един дрипав юнак, на който изжуления шинел имаше два прозореца на гърба. – В Пирот да си посръбнем хубаво винце, а мир ще подпишем в Белград... да ни посрещнат там лъскавите сръбкини...

Аз оставих тия дипломати да решават въпроса за мястото, дето трябва да се заключи мира между Сърбия и България, и заедно с г. В. (не поручика, а софийски учител), се покачихме по пътека между зелени шубръки чак до върха на бърдото. На една зелена рудинка, изсушена вече от хубавото сладко есенно слънце, ние седнахме, за да погледаме отвисоко околните бърда и планини.

Див и безлюден и суров е тоя затънтен планински кът на България. Тъмни гористи чуки,дълбоки усойни долове, непристъпни урви,пусти местности. На юг, през черните бърда на планините, подава се горделивия остър връх на Руй планина. Зад тия бърда пак чуват се пушечни гърмежи, но на окъсляци, не както вчерашните. Ставаше вероятно нейде престрелка между някои наши и сръбски отряди, които се теглят към границата... Около един час стоим на тоя връх и гърмежите не млъкват, даже приближават сякаш насам. Слазяме в Цариброд. Там узнаваме, че подполковник Николаев отговорил на генерала Топалович, че не е получил от господаря си (княза Александър) заповед да спре неприятелските действия, та затова не може да приеме и предложеното примирие... Тоя пълен с достойнство отговор се допада на всички. Възторг. Веднага са дадени заповеди на разните военни началници да се готвят за поход утре много рано към Пирот... Войната оттук нататък добива съвсем други обрат. Бойното поле се пренася в Сърбия и съдбата приготвя за света нови почуди и изненади...

Подир отпращането на първите парламентери-миропросци, дойде нов от страна на крал Милана; но и този се върна с празни ръце.

Подир обяд ние можахме да гледаме княза Александра, като се възкачваше с щаба си към бърдото, което вчера беше превзето от нашата войска. Той искаше да прегледа бойното поле сам, а също и да надзира поставянето върху бърдото една батарея, която сега изкарваха. По 50 войника теглеха един топ нагоре из каменистата урва! Кореспондентина фон Хун, който бе придружавал княза в това възлазяне на бърдото, преброил там 83 сръбски трупа и 14 български. Половината от сърбите били убити с куршуми, а другата половина с щик: от щик били убити и повечето от българите. Това бяха всичките жъртви от царибродския бой, който има за последствие изпъждането и последния неприятелски войник из отечеството ни.

 

 

14 ноември 1885 г.

 

Поручик В. позорно дезертира. Той беше избягал из стаята, дето нощувахме двама, без да ми се обади и без да ми остави поне едно сбогом. Само когато излязох на кафенето, от някои офицери се научих, че той тръгнал към Пирот с дружината на майора С., комуто сам се прекомандировал помощник, понеже от Главния щаб, кой знае как, не получил още никакво назначение. Казаната дружина имаше заповед да се присъедини към лявата отстранична колона, която идеше откъм Трън, за да подкрепи лявото крило на нашата главна армия.

По 8 часа всичките български сили бяха тръгнали за към сръбската граница. Главната колона под командата на подполковника Николаев беше хванала шосето към Пирот; дясната отстранична колона вървеше по върховете на бърдата, що заграждат от север пиротската Долина. Всичките тия сили се изкачваха до 55 000 души.

По 11 часа потеглихме и ние с г. В. (не поручика дезертир, а софийский учител) за Пирот. Още отвън от Цариброд съгледахме опашката на трийсетхилядната средня колона на Николаева. Там, при някакъв склад, виждаме министъра на външните дела, г. Цанова. Здрависваме се и той ни зарадва с новината, че сърбите се теглят и от Пирот и че нашата войска ще влезе там безпрепятствено. Отде беше. добил така рано този хаир хабер, не знам. Той ни пожелава добро виждане в Пирот и ние тръгваме. На няколко крачки по-нататък спира ни един офицерин, при когото стоят на земята много сандъчета. Мислим, че ще ни каже, че е забранено отиването на башибозуци към Пирот и ще ни покани да се върнем назад. Съвсем не. Напротив, той ни пожелава по-скоро пристигане там и накарва двама войника да сложат в пайтона ни три сандъка от ония, които стояха на пътя. Тия сандъчета бяха пълни с джепане: патрони, които бяхме помолени да предадем на надлежното място при или в Пирот. Ние приехме с благодарение това задължение, защото по тоя начин принасяхме каква-годе полза на войската, вместо да й запречваме пътя съвсем безплодно.

Но конете бяха съвсем на друго мнение – от новия тежък товар – и още оттам измениха хода си. Колата вече пъплеха като костенурка по разваленото шосе. Дори до Нишавския мост ние вървим успоредно с войска. Войниците са добри, весели. Те не са още уморени. Сивите им стройни редове, които заслепително блещят на слънце с щиковете си, не могат да се изгледат. Тихо се веят пряпорчетата от утренний ветрец; земята кънти от дружния и равен топот на чизмите им... Мене ми дойде на ума песента:

 

Откак се е, мамо, зора зазорила,

оттогаз е, мамо, войска провървяла...

 

Но тая песен напомняше нашата отчаяна и последня борба против азиатци и неверници... А сега, уви, ние отивахме не срещу същите, наши естествени врагове, а срещу душмани – братя по кръв и вяра, – за да си запазим честта и земята от тях! Тая тежка мисъл огорчаваше българското сърце.

Но трябваше да изпълним длъжността си.

Дохождаме при каменния мост на Нишава. Той е развален! Сърбите го разсипали с динамит при оттеглянето си. Петдесетина работника сега правят до разваления друг дървен мост, привременен, за да се улесни минуването на войската и обозите. Но това едвам ще стане за два дена, а цялата войска трябва да мине още днес в Сърбия... Минуваме Нишава по брод и продължаваме нататък. Ние знаем, че тука тъдява ще е границата, защото насреща видим сръбската митница, но никакъв знак няма, за да може да се познае. Наляво една кръчма. Отбиваме се там, за да се подкрепим с по една ракийка. Шопа отговаря, че няма нищо:

– Све испиша сърбите.

– Много ли сръбска войска замина вчера?

– Няма чет... И тая заран дойдоша трима сръбски капитани с коне, питаша ни за туй, за онуй, па отидоша и они у Сърбию...

При сръбската митница преди малко нашата войска с громко ура при възторжений марш на „Шуми Марица“ беше минала край княза. Оттук той беше изпратил знаменитата си депеша до министерството в София: „Днес на 12 часа с открити знамена и „Шуми Марица“ минахме границата. “ С един поглед обхващаме целия венец планини, който загражда хубавото пиротско поле. Но самото поле цяло не се види: една рътлина на южната му страна затуля част от него. В дъното му, там на запад, под една мъглява пелена, се криеше Пирот. Шосето пред нас се простира до голяма далечина и из него се чернее дълга подвижна ивица – колоната войска. По едно време от нея се отделиха две други колони, една отляво, друга отдясно на шосето, и завървяха по ливадите и през нивята успоред с нея – среднята колона.

Ние пак дойдохме на шосето и завървяхме наедно с тая колона. Но конете са силно уморени, пайтона с нас и трите тежки каси с куршуми едвам се влачи из калния път. Застигат ни и други пайтони с „туристи“, дошли като нас от просто любопитство. Истина, че и те носеха касички. Застигна и ни замина с пайтона си също и г. Цанов, министъра. Той бързаше с време да си завземе по-добра квартира в Пирот... По едно време колоната спря. Ние отивахме напред. Някъде колоната се скъсваше и оставяше пътя съвсем свободен. Но въпроса какво става напред и наистина в наши ръце ли е Пирот – остаяше все неразрешен. От рядко срещаните офицери и войници, които отиваха с поръчения за към Цариброд, ние нищо сигурно не можехме да узнаем. Едни казваха, че Пирот е наш сега (това бяха отговорите на войниците), а офицерите отговаряха уклончиво. Разбрахме, че и едните, и другите не знаят добре. Далеко пред нас на едно място непрестанно се издигаха и развяваха из въздуха широки стълпове дим. Какво беше това, не знаехме. (После разбрахме, че били военните сръбски фурни край Пирот.) Застигнахме обоза, който караше гранати и патрони за бойното поле. Колата съставяха една дълга върволица; скърцането и тропотенето на железните колелета, виковете на войниците и плясъка на бичовете, туптенето на конете, дрънкането на сандъците, които се тресяха в колата – всичко това се сливаше в оглушителна врява. Нашето пътуване тука ставаше още по-мъчно и поради наваляка, и поради теснотата... Помолихме някои от войниците, които: придружаваха джепането, да приемат нашето, но те отказваха: без заповед не могли. Нам ставаше невъзможно да се мърдаме, трябваше как-как да улекчим товара на конете, за да могат да продължат. Но никой не ни приема касите.

Ненадейно откъм Пирот изреваха няколко топовни гърмежи... Ние бяхме на около три километра от града; белите кълба димове се бълваха едни отпред Пирот, други от височините около него. Гръмовете зачестиха, въздуха затрепера от екове... Обоза спря също. Спряхме и ние: не беше възможно ни напред, ни назад да се поместим. Загърмяха и от други страни топове, стана заглушителен трясък. Ние се натъквахме на пиротския бой.

В това време двете крила на среднята колона, които вървяха отвън шосето, бяха спрели също, те правеха някакви движения и се развъртваха по разни начини.

Десетина или повече минути след захващането боя срещнахме няколко войници на коне (мисля, че бяха кавалеристи). Те бяха се увили в сивите си шинели й караха полека. Ние и тях попитахме да ни обадят чии батареи гърмят и влезли ли сме в Пирот. (Ние продължавахме да стоим в приятното заблуждение, че Пирот е в наши ръце.)

– Не знам – отговаря един без охота, без да сеобърне към нас.

– Куршумлии сме – отговаря друг и отминува също.

Нам става срамно за нашето неуместно любопитство. Боят сам ни отговаря... и тия ранени момци... Значи, всички слухове досега са лъжливи... Пирот остая занапред да се превзима и сърбите не мислят току-тъй да ни го дадат. Не, тука не е царибродския бой, тука има нещо по-сериозно... Тука се готви решителна битка, съдбоносна битка... Ужасните залпове на батареите явно ни обаждат това. Наляво от нас, по наклона на рътлината, която бе покрита с лозя и царевици, появиха се няколко български конници офицери и препуснаха като вятър надолу и се притулиха в падината. Когато препускаха на едногото падна фуражката в нивата и там остана... По-после узнахме, че тия офицери били княза и щаба му, които попаднали под ударите на една ненадейно демаскирана сръбска батарея, на левия фланг, и която ги засипала с гранати. Офицерина, комуто падна шапката, бил капитан Т-ков. Връща се в пайтона си и министъра Цанов. Той само ни направи знак с ръка към изток и отмина. Почти в тоя същи миг силно смущение произлезе около нас: конете запърхаха и се затеглиха, колата се изкривиха и се препречиха едни на други. Псувни и викове от солдатите, които укротяваха добитъка; а пехотата пристигна и запълни празното място, що остаяше на шосето; но предните редове се задърпаха назад и принудиха дирните да се спрат и така се сгъсти една жива человешка стена, която се натискаше и блъскаше. Нашия пайтон остана между тая стена и обоза.

Разбрахме, че трябва да се върнем: ние много рано бяхме продали кожата на мечката. Пирот не беше наш, а да останем да нощуваме на бивак на къра, не смятахме за нужно. Какво да се прави? Понеже никой не щеше да ни освободи от патроните, ние размишлявахме що да сторим; помислихме даже да ги сложим до рова на шосето, но това ни се видя грозно нещо. За щастие, застигна ни един офицерин, познат на другаря ми – и той заповяда на солдатите да качат сандъците при другите на обоза. Олекнало веднаж на конете ни, те с голяма мъка пак можаха да пробият стената, да преминат хендека и да изкарат пайтона в нивата, вън от тоя порой человеци. Едвам се намерихме на свободно място, в обоза произлезе още по-голяма бъркотия, солдатите извиха конете, за да ги накарат да потеглят назад. По това движение беше невъзможно и то докара още по-голяма безредица и запречване там...

– Назад! Назад муницията! – викаха някои.

Ние чак сега видяхме кое беше причината на тоя уплах... От няколко минути насам капеха гранати от двете страни на шосето. По едно чудо, не беше още паднала никоя на обоза: щеше да стане тогава ужасен адски взрив на стотините сандъци с възпламенителен материал и всичкия тоя свят тука щеше да бъде направен на трески... Тоя взрив би докарал пагубни сетнини цялата наша армия, която така би се намерила между, сръбския огън и пожара на джепането... Всеобщата паника би повела катастрофа, на която следствията не можат да се изброят...

Явно беше, че сръбския артилерийски огън беше една изненада за нас и че не е бил очакван тоя силен и внезапен отпор. Инак, нямаше да се пропусне резервата и обоза с джепането така близко до сръбските позиции, нито княза с щаба – да се озове, без това да е нужно, под самите гранати на сръбските батареи. Тия батареи,затулени и умълчени досега на височините, внезапно откриваха огъня си въз нас и с това откриваха и себе си. Благодарение на тази привързаност сръбска нашата войска овреме пак можа да се съвземе и да посрещне храбро напора на неприятеля... Но голямо щастие беше това, дето обоза с джепането не биде докачен от гранатите... Имали сме и друго едно щастие: гранатите се забиваха в меката земя и не се пукаха... Две паднаха на десетина разкрача от нас, не пукнаха...

Нови падат: изплюска земята, дето капнат, пръсне в кал и нищо... Пресиляме возача да кара назад по-скоро... Но той нямаше нужда от нашето бутане, той сам отчаяно удря конете си, но колата насила се движат.

Тук още по-зле, отколкото на шосето; напитите с вода ровки бразди на нивята поглъщат конските нозе колелетата, които тънат и едвам се влачат... Ние сме много изложени на това открито място. Виждаме, че някои селяни се изправили до дънерите на върбите, що се редят край пътя. Тази мисъл ни се харесва. Ние оставяме пайтона и отиваме също да търсим прикритие при върбите. Но опасността не е по-малка: първата пръсната наблизо граната ще ни намери с парчетата си...

Като стоях така облегнат до дървото, през ума ми мина мисълта колко глупава щеше да бъде моята смърт тука, ако да се случеше подобно нещо. Аз щях да умра на бойното поле, без да съм боец, или чиновник на Червений кръст, или помощник кому да е и в какво да е нещо, за да можех да имам утешение поне, че съм паднал жъртва за отечеството. Не, любопитен човек, непотребен никому, пречка още на истинските ратници, отишел в гранатите, без да знае сам защо... Глупешко, наистина... А гранатите от време на време вдигат калчица наоколо...

Ето подават се и други башибозуци в два пайтона, някои гологлави; тия любопитни господари още по-далеко от нас се увлекли, почти на челото на войската, и сега бягат през нивята... Значи, имало от нас по юнаци и... по-лекоумни туристи...

Между това, возача успява да изкара колата из коварните бразди на клисавия чернозем и излазя на една ливада – там колелетата не затъват толкова. Вика ни. Ние тичешката отиваме и се качваме. Вървим по-бързичко. Ние се нареждаме цял керван дезертири-башибозуци, омърлушени и уплашени, на пайтоните си, спасяваме се. А битката зад гърбовете ни следва. Ние се спасяваме, а неволно мисъл ми иде за ония хиляди наши момци (между които и два мои родни братя), там, отпред, които сега са главния нишан на тоя смъртоносен, адски огън, на тоя град от гранати и куршуми, от които и до нас идат няколко случайни зърна!... Един час още пукота трае, отдясно нам...

Замръкнахме на шосето, доста далеко още от границата. Вечерния мрак изпълни долината с тъмнота, планините наоколо стърчаха страшни и черни и сякаш Съвсем приближени до нас. Шосето едвам се съзираше; войници престанаха да се срещат; ние изгубихме дружината си и само нашия пайтон един вървеше из пустия, мълчалив и безлюден кър. Над върха на бърдото отдясно, сред тъмносинето небе, подаде се сребърното тъничко рогче на месеца; но то беше тъй нищожно, тъй слабо, щото никаква светлина не пущаше. Мрака се сгъстяваше. Ние, умълчени в колата, стояхме неподвижни и впивахме очите си напред в тъмнината.

Ненадейно усетихме нещо зад нас. Обърнахме се. Какво да видим? На запад на полето, там, дето бе остала нашата войска, издигаше се в небето един светлив висок огнен стълп, който на върха си се разкъсваше на хиляди парчета, които се пръскаха като сноп фейерверкери. Тоя лучезарен стълп се държа в небето няколко секунди и осветли всичките планини. После се изгуби. Но тутакси нов огнен стълп, още по-широк, се издигна, разхвърля из пространството пламенни езици и загасна. Никакъв глас не дойде до нас.

– Какво ще е това? – попитахме се слисани и в голямо безпокойство.

И веднага дадохме на това явление най-зловещото обяснение: помислихме, че джепането, което оставихме отзад, се е запалило и избухнало в небесата и всичко е станало на прах там! Космите ни настръхнаха при тая страшна мисъл. Защото само джепане, в голямо количество, можеше да причини такъв силен и висок пламък, тозчас изчезнал. Под удара на тия скръбни мисли ние продължавахме пътуването си из гъстия нощен мрак...

Едвам посред нощ морните коне ни докараха в Цариброд.

 

 

15 ноември 1885 г.

 

Тая сутрин се научихме, че не нашето джепане, а пиротската кула с барутний си склад била хвърлена на въздух от самите сърби, при напущането им Пирот. Но аз не пожелах вече да му отивам на гости и се завърнах в София. Другаря ми В. (учителя) потегли пак за Пирот, негово родно място. Още тая вечер той беше избран за кмет в тоя сега бивши и бъдещи български град...

 

София, декември 1893 год.

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух