напред назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]



При Враждебненския мост


(някои спомени за Стамболова)

 

По оня ден ходихме, аз и г. Е., да видим моста при село Враждебна.

Оня скрит, необясним и неодолим инстинкт на любопитство пред картините на разорението и катастрофите, който стои в дъното на человешката душа, беше довел още сума софиянци, жадни да се понагледат на беснуванието на Искъра и на жертвите му.

Големият враждебненски мост над Искъра беше разбит миналата нощ от напора на водата. Среднята му част беше отвлечена от мътните талази и само два къса от него, на тоя и на оня бряг, плачевно и трагически висяха, разкъсани, срутени, обезобразени.

Куп селяни от Враждебна, остали на оня край, гледаха уплашено на бучащите вълни куп селяни от Враждебна на отсамния край гледаха уплашено на бучащите талази. Те извършваха още една мисия: разправяха с големи ръкомахалия на любопитните софиянци катастрофата на моста... А катастрофата не беше само тук. Наоколо всичките нивя и полета бяха опустошени и съсипани. Искърът бе излязъл из леглото си, разлял се,като едно езеро, по цялата долина и пак се прибрал в матката си, като оставил ужасни следи от разорителния си бяс. Тежко зрелище навсякъде: трудът и мъката на селяните унищожени, пласт ситен пясък покриваше като килим плодоносната по-преди земя, осъдена сега на безплодие и яловост. Ханчетата до моста още стояха обсадени от малки езера тинеста вода.

Но погледа неволно се връщаше пак на бучащия Искър, на страшните му мътни и дебели талази, които се прехвърляха като разярени левове. Облегнати до дебелите дъбови греди на заградата на моста, ние впивахме очите си в гърмящата водна яма. Другарят ми, който е един неизцерим разказвач, даже когато момента е за съсредоточение и благоговейно мълчание, допря ръката си до големий стълп, що поддържаше развалений покрив на моста, и каза:

– Погледни тези дебели дъбови греди. Те ми докарват едно възпоминание.

– Какво?

– Изпращанието на 1879 г. княза Дондукова. Тогава на тоя мост отгоре тия греди вдъхнаха на Стамболова една щастлива дума, която произведе велик ефект и стана знаменита тогава. Да, тук цяла София изпращаше Дондукова и на гощавката, що се даде тука, Стамболов държа знаменитата си реч, в която имаше тоя пасаж: „Кой знае, под вековните дъбове тука, от стволовете на които са издялани тия греди, дали някой български цар не е пирувал с велможите си и пил руйно червено вино и държал здравица, както тука правим ние сега!“... Тия думи имаха поразителен ефект и аз още помня как силно ме наелектризираха... А тогава Стамболов беше симпатичен млад деятел. Тоя спомен е един от малкото ония, които не пробуждат в душата ми злобно чувство против човека, чието име днес е свързано с толкова грозни и насилнически дела, извършени по-после.

 

И по-после, на одърчето при ханчето, като сърбахме кафето си, г. Е. продължаваше да говори за Стамболова. Той не можеше да се откъсне от този образ, който видът на враждебненский мост тъй ненадейно докара пред мислите му. Г. Е. е живял доста време със Стамболова, познавал го е отблизо и ми разказа много любопитни черти от характера му. Аз ще предам някои. Те имат биографическо значение и ще послужат да осветлят много страни от нравствената му личност.

 

– На 1876 г. аз бях член – каза Е. – в Букурещкий комитет, тогава наречен благотворителен (вместо Революционен). Стамболов наскоро беше се завърнал от България, гдето се беше дълго време крил след погибванието на Старозагорското движение, устроено от него. Той беше момче със светли и умни очи, с лице обрасло с лек пух от власи, които той не бръснеше, и с едва поболи мустаци. Той имаше лошо реноме, защото влачеще по себе си една тайфа хъшове със съмнителни средства за живение, с които делеше всичко. Членовете на комитета узнаха, че Стамболов желае да го приемат за член в средата им. Повечето от тях не се съгласиха, а те бяха именно ония, които го познаваха от по-преди. Като резон за тоя отказ те сочеха това лошо име на революционера, който с участието си би подровил доверието в комитета, избран от едно общо събрание на влашките българи. Но победений старозагорски войвода не мислеше така и един прекрасен ден, когато комитета заседаваше, вратата се хлопна и отвори с шум. Всички се обърнахме и видяхме, че Стамболов влиза, без да предизвести и да поиска дозволение. От приличие всички го приеха любезно, като се чувствуваха неловко. Един от членовете тогава, покойний Висковски, стана и като посочи неканения гост, каза:

– Господа, правя предложение да приемем за член и наш сътрудник г-н Стамболова, един от нашите борци!

Тая неожидана виходка на Висковски порази комитета. Той, от нямай-къде, прие едно гласно Стамболова за член.

После, като се забъбрахме с младежка откровеност и веселост, Стамболов каза засмяно:

– Вие добре сторихте, че ме взехте в средата си. Инак щях да дойда с моите хъшлаци и да разгромя комитета ви.

 

Аз казах одеве, че Стамболов в Букурещ се радваше на лоша репутация. Да ти разкажа един епизод. Това беше преди да го приемем в комитета. Един ден той отива при владиката Панарета, за да му иска със заплашвание пари за емигрантите. Там намира Бендерева, че му бил на гости. Бендерев, юноша още, облечен в униформа на руски студент, отиваше да се учи в Русия. Панарет беше богат, но страшно ненавиждаше Стамболова и другите „вагабонти“ (с тия думи наричаше той хъшовете). Като го вижда без позволение да влазя у него, владиката му посочва портата и му казва някои оскърбителни думи. Стамболов измъква камата си и се спуща да разпори корема на Панарета, но слугата дошъл овреме да го спре и изтика навън. Още вечерта Стамболов бе хванат от полицията и затворен в участъка, по просбата на владиката. Но на другия ден той биде освободен, пак по просбата на Панарета. И знаеш ли защо? Като го изпитвал следователя за причината на покушението въз живота на Панарета, Стамболов обявил, че той поискал с оръжие да спаси Бендерева от изнасилванието на владиката... За да се тури край на тая скандална мълва, хитро пусната за оправдание от Стамболова, владиката заяви да го пуснат. А бедний Бепдерев, посрамен, веднага замина за Русия.

 

Много беше неприятно положението на Стамболова подир тръгванието на Ботева за Козлодуй и въстанието в Тракия. Всички го мъмреха за бездействието му в такива критически минути за отечеството. Той се сърдеше. Очевидно, съвестно му беше, когато България гореше на огън, той охолно да се разхожда из букурещките градини и кафе-шантани. Името на Ботева беше тогава във всички уста и славната му смърт покриваше с ореол образа на героя. Тая слава беше една плесница за честолюбивия Стамболова. Той страдаше от това и аз не без удивление го чух еднъж, когато пиехме бира в една градина, да каже със злорад гняв при разговора за Ботевата смърт:

– По-добре, че умря! Той беше един глупец!

Тия думи причиниха негодувание. Стамболов си грабна шапката и бега.

 

Когато стана явно, че Русия ще отвори война с Турция и комитета усили своите сношения със славянските комитети, Стамболов беше повел самостоятелно една странна политика. Именно, той проповядваше и настояваше, вместо от Русия да чакаме избавление, да влезем в съюз с маджарите! Той беше завързал сношение с някои маджарски политици-революционери, известни нему, пишеше им често и приемаше от тях писма и постоянно с убеждение поддържаше тоя абсурд: съюз с маджарите. Ние само по-късно разбрахме секрета на тая нежност на Стамболова към маджарите, с която съвпадаше и неговото необяснимо разполагание с пари и разточителен живот. Той беше успял да спечели благоволението на един богат, но смахнат маджарски магнат в Пеща, желающ да играе велики роли на Изток. Стамболов хитро експлоатираше тая мания на богаташа и поправяше бюджета си чрез щедростта му.

 

В заседанията на комитета Стамболов говореше много разпалено и винаги убедително. Той нямаше дълбок ум, но умееше да схваща лесно въпросите и с още по-голяма леснотия да формулира мислите си. Неговата реч се подгряваше от един важен помощник: огънят на очите му. Те светеха като молния и хипнотизираха. Като Ботева и той обайваше и се налагаше. Той влечеше подире си, коткаше ги, владееше ги – всичките нещастни, буйни, недоволни или развалени хъшове в Букурещ, на които винаги намираше възможност да им помогне с дребна парична помощ. (Да ти кажа и това: Стамболов винаги разполагаше с пари и когато за нас наставаха гладни години, той можеше да си позволява оргии, па да храни и хъшовете. Изворите му бяха различни.) И хъшовете му бяха предани и готови на всичко. Той им говореше фамилиарно: „магарета“, вместо „господа“, и те не се сърдеха. За наблюдателя не беше мъчно да предугадае, че такъв демагог ще си пробие път. Това, което той правеше в Букурещ в малък размер тогава,той по-после го вършеше в България в грамаден размер. Стамболов беше честолюбец и жертвуваше всичко на тая слабост. Неговата зараждающа се известност не беше доста силна още, за да затъмни други авторитети. Такъв авторитет в средата на емиграцията тогава беше, подир Любена и Ботева, г. Кирияк Цанков, председателя на комитета. От това и враждата на Стамболова против него. Една вечер на заседание, в скарванието с Кирияка, гневът на Стамболова достигна до пароксизма си и той извади револвера си, за да убие председателя...

Доколкото помня, скарванието произлизаше донейде поради една остра сатира, написана от Стамболова против чича му на Кирияка, г. Драгана Цанкова, наскоро дошъл от Европа и подал ръка на чорбаджиите в Букурещ, с които комитета беше в голяма вражда. Цанков, както винаги, беше сиромах и живееше от милостта на богаташите. Аз помня началото на това стихотворение, което искаше да обясни мотивите на това Цанково сближавание с тях. Ето първия куплет:

 

Нямането, нямането –

          пусто да остане,

то направя человека

          безчестен да стане!

 

Стамболов по опит знаеше това.

 

Стамболов, както и в последните години на живота си, питаеше голяма омраза против Русия. Пръв път той писа – и само един ред – добро за Русия, в предвечерието на войната. Тоя ред беше един стих, който завършваше едно стихотворение, напечатано във в. „Млада България“... Не го помня буквално, но помня, че там имаше думите: „руски топ“. Войната за освобождението го помири с Русия. Но когато видя руските войски, той се изпълни с подозрение. Когато в Плоещ княз Черказки ни повика нас, членовете на комитета, и ни обяви, че ще ни разпрати като преводчици при разни полкове, той се обърна към Стамболова и го попита:

– А вие каква служба желаете?

– Служба не ща – отговори Стамболов.

– А какво ще чините?

– Ще ида в България да се боря с неприятеля – отговори Стамболов троснато.

– Ну, хорошо – каза князът, – толкоз по-добре...

Тоя хубав отговор направи много чест на Стамболова и го повдигна в мнението на Черказки, който беше чул за него, че е нихилист и опасен враг на обществото. Тоя отговор тури и нас малко в неловко положение: ний приемаме да ставаме чиновници – макар и твърде полезни за делото, – а той отиваше кръвта си да пролива.

Истина, че Стамболов, като влезе в освободена България, намисли нещо по-хубаво от примеждливата слава на борец. Той организира шайка и ограбваше напусналите турски села: той стана мародер. Но когато русите взеха да преследват тая шайка, той я напусна стана подрядчик в Търново и се обогати.

Тоя човек с тънък мирис знаеше моментите на бързите забогатявания и наглите сполуки.

Такива едни възпоминания ми разказваше по оня ден г. Е. на ханчето при Враждебна, когато до нас стигаше глухия шум на бучащия Искър.

 

Чудно, отде е получило това село странното име Враждебна!

 

София, 22 май 1897 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух