напред назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Един влак


(Историческо възпоминание от сръбско-българската война)

 

Това ми разказа завчера пехотинския полковник Т.

Беше, ако се не лъжа, на 3 или 4 ноември. Току войната се бе обявила, княз Александър напусна Пловдив и тръгна за бойното поле. Аз товарех на Търновосейменската станция войска. Трябваше по-скоро да идат военни сили за София и оттам за границата, да посрещнат неприятеля. Телеграфически заповеди една след друга пристигаха: „Скоро войски! Войски повече! Бързайте! Неприятелят при Цариброд!“ Бях поставен да изпратя до Пазарджик, додето работеше Хиршовата линия, две дружини цели. А вагони – всичко бяха 10 или 11! Какво ще свършиш с тях? А телеграмите валят: „Бързай!“

– Дайте още вагони! – викам на началника на станцията, Шнайдера. Думам му по турски, защото не знае гък български. Отговаря:

– Тия са всичките.

– Всичките? Завчера тука имахте трийсет вагона! Де са?

– Остаха в Одрин – отговаря.

– Телеграфирайте да тръгнат, трябват!

– Това не е моя работа... Задържали ги там турците; не зависи от нас – и ме оставя.

Аз ще полудея. Както и да е: десетте вагона тръгват. Вътре като сардели войниците – изпращам двеста, а ми искат две хиляди! Качих се и аз.

На Каяджик чака свят войска, иска да се качи. Ами дека ? Няма пръста си де да увреш във вагоните от хора натъпкани, да се издушат... Остаят да чакат там Минуваме нататък. Сърцето ми се притеснило в гърдите, аз искам да хвърчим, да стигнем по-скоро, дето сме нужни. А ние – пъплим! Именно: пъплим! Влакът не вървя по-бързо от един пайтон. На Папазлийската станция викам станционния началник:

– Господине, тоя трен пъпли като костенурка. Дайте заповед да карат по-бързо.

Турил ръцете в джобовете и ми отговаря спокойно:

– Не може бързо, господин офицер, скоро е поправен пътя, не се е улегнал. Не мога да взема отговорност на себе си.

Тука заварям пак телеграми от София: „Бързайте! Колкото повече можете войници!“ И тук чака войска Гледам няколко празни вагона до хамбарите. Искам ги. Не ги дава. Заплашвам го със сабята си. Той се покорява и дава заповед да ги прикачат на влака. Чакаме: та прикачват ли ги скоро? Правят разни маневри по линиите, връщат ги, докарват ги пак, нещо ги спират и чиновниците викат по немски и се щурят, и се бавят... Виждам – нарочно... „Чакай, майка ви...“ (Тука моя събеседник произнесе една колосална псувня, изскокнала от дъното на душата му.) Па грабнах камшика и се спущам да науча тия немски гевендии. Тогава чак се вразумиха и прикачиха вагоните. Слава богу, но изгубихме повече от половин час. А, знаете, всяка минута беше драгоценна, всеки изгубен миг можеше да има решително действие върху изхода на войната... Новите войници, като потегли влака, запяха от радост. Но мене ме душеше бяс. Каква ще я правим ние, по тоя начин като се движим?... На станцията Катуница пак войска чака: няма вагони! Няма ни един вагон там. Успявам пак с кавга да взема само два открити вагони – за волове; момчетата се нахвърляха като бесни вътре. Но пустия му трен, като напук, още по-слабо върви. Кондукторът ми отговаря, че въглищата се привършвали. „Добре, в Пловдив ще вземем“ – казвам. На Пловдивската станция осем вагона пълни с войници. Прикачат и нашия влак. Оплаквам се на майора Н., който заведва нагрузката на войниците, че препятствия правят. Той говори с инспектора, па се обръща към мене:

– Капитан X. (тогава бях наскоро произведен капитан), даде се нужната заповед. Бързай! Ако ти правят мизерии, стреляй тия „фертиговци“! Качвай се, хайде, добър час, и победа!

Оттук тръгнахме малко по-бързо вече. Но когато извървяхме около двайсет километра, насред полето, влакът спира. Чакам един четвърт, не тръгва! Слазям, питам. Нещастие! Машинистът се разболял, припаднало му и не може да работи. Другарят му, огнярят, не знам какво и той бил, нов бил, и той не може да го замени! Ами сега! (Тук офицеринът произнесе една турска псувня и си изкриви лицето с отвращение.) Стоим на къра и чакаме.

– Какво ще правим сега бе? – питам кондуктора.

– Господин капитан, ще депешираме в Пловдив, да пратят друг машинист – отговаря.

– И ние тука ще чакаме?

– Необходимо е. Тука вече пламнах.

– Чакай, аз ще накарам сега болният машинист завчас да оздравее – ла се спущам в пощенския вагон, дето той е минал и пуши цигаро. Исках да го съсеча, ако не станеше – право ви казвам. Стига ме фелдфебела Куртев.

– Господин капитан, позволете на мене – казва ми.

– Ти ли да го съсечеш тоя мошеник?

– Не, да го заменя!

Оказва се, че Куртев отбирал, бил огняр по-напред на тая съща железница.

– Слава богу, избавихме се! – Тръгваме. Сега хвърчим! Куртевчето, като дало огъня на локомотива – лети със седемдесет километра бързина на час. Ето какво значи, когато сърцето боли, когато е българско сърце.

Полковникът запали втора папироса, физиономията му доби по-спокойно изражение и аз помислих, че той свърши. Но той веднага подзе:

– Ти мислиш, че вече вървяхме без препятствия?

– Какви нови препятствия? Не свършиха ли се? – попитах учуден.

– Чакай, друга игра. Ние хвърчим, ти казвам. Ето де е Пазарджик, виждат се минаретата, и аз си отдъхвам, че най-после стигаме. По едно време чувам някаква глъчка на немски, кондукторнте тичат край вагоните и викат и изглеждат много смутени – какво е, дерайлираме ли пък, попитвам се аз. Изведнъж влакът спря. Пак на полето. Скоквам от вагона. Гледам, чиновниците правят шашарма някаква и посочват назад. Помислих за опасност някаква. Питам какво има. Узнавам, че влакът се скъсал, шест вагона от задните се отделили и остали назад. Дявол го взел! „Как това?“ – питам. Никой не може да ми обясни... Отвило се, откопчало се, счупило се нещо в синджирите и шестте вагони остали на пътя някъде си, далеко. Свършено Цял час и повече изгубихме, додето ги пак доведем прикачим. Тука пръв път чух топовете при Драгоман че гърмяха. Аз ще побеснея... Не знаех кой е виновника: без друго щях да го застрелям. Види се, още при първото спиране тия фокусннци да бяха нещо направили, за да последва скъсването на влака и да произле ново забавяне.

– Как, вие мислите нарочно правеха всичките тия спънки?

– Нарочно. То беше цяла система. Пакостяха ни. Трябваше им тям да закъснеем... разбираш?... Преди да се сблъскаме с турците и със сърбите, ние се ударихме вече с немците, в собствената си земя. И в най-критическите минути... Нашите врагове намериха съюзници в тях. Тая немска компания беше една змия в пазухата ни. Нейсе, сега я изпъдихме...

Полковникът махна с ръка гневно, плюна и си отиде, без да каже дума повече.

 

София, 29 февруари 1899 год.

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух