напред назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Развалините


В кабинета ми виси картина. Фотографическа снимка на един провинциален градец.

Ниски къщици с керемидени покриви, притиснати едни до други, неправилно, със сиромашки и тъжен вид, някои полусъборени, други с груби зидове от неспоени камъни, се катерят по една възвишеност на почвата.

Тия убоги сгради, без никакъв план и архитектура, толкова скръбни за погледа, се завършват най-отгоре, завенчaват се с един дълъг съборен до половината зид, пак от неспоени камъни, дето зеят много отвори на изчезнали прозорци, на които горнята част е липсала. Така, на пръв поглед, човек би вземал тия останки за развалини от някоя крепостна стена, на която са полуоцелели зъбците.

Градецът е днешният Сопот.

Порутеният зид, който увенчава неговата убогост, е зидът на училището му, изгорено заедно с града от башибозуците през Руско-турската война.

Там, в това училище, съм се учил – в детинство и в юношеска възраст,

И колчем хвърля поглед на тая картина, тила и сладостна меланхолия ме обзима.

Рой спомени се будят в душата ми.

Връщам се няколко десетки години назад, когато аз, момче, от тия прозорци съм гледал Стремската долина, заградена на юг от бърдата на Средня гора.

Спомням си весел шум на немирни и палави като мене момчета. Те четат яката или играят, или се борят по чиновете и между тях. Виждам избликът на буйния млад живот, нетърпелив да харчи накипяла енергия в борби, в лудувания.

Ясни, непознали още бръчки и грижи лица, блестящи очи, дето свети незлобна радост и през които гледат души чисти, незасегнати от разочарованията и от калта на живота.

Ето любимият ни класен учител с неговото пълно и добро лице, с черни очи, с черни мустаци и с много пожълтели два предни пръста на дясната ръка от дима на цигарата.

Задава се образа на пъргавият и с червендалесто лице учител по църковно пение и турски език, с вечната си усмивка по тлъстите сочни бърни, и чувам неговия висок и звучен глас.

И други и други образи, обични и приветни...

И тиха, сладостна меланхолия ме обзима.

И пред мене възкръсва пак високото и светло училище, стърчаще горделиво на рътлината, с белите варосани стени и многобройни прозорци, през стъклата на които веселите слънчеви лучи падат и образуват четвъртити златни петна, играющи по чиновете и по лицата на немирните ученици.

Чини ми се, че там е останала една част от сърцето ми, един къс от живота ми, от светлия и безгрижен живот на румения, с гладки бузи и неначета от световните вихри душа юноша.

Колко години оттогава?

Де хвръкна онова време?

Картината виси в кабинета ми.

И колчем вляза в него, погледът ми пада там.

Там, въз развалините, които увенчават убогият днешен градец...

И нечута въздишка излазя из гърдите ми.

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух