напред назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Вeлики спомени в печални дни


Днес е 11 декември.

По стария стил – 28 ноември.

Спомня ли си вече някой тоя ден?

В този ден, преди 32 години (1877 год.), падна Плевен!

Аз бях тогава в освободений вече Свищов.

Занимавах високата длъжност: регистратор в канцеларията на свищовский губернатор Найден Герова. По същата чиновнишка лестница, само няколко стъпала по-долу от мене, се изкачваше и Алеко Константинов – той беше писар.

И колко спомени сега!

Помня разкаляния под навъсеното и студено небе Свищов, цял пиян от радост при великото известие за великата победа. Светеха лицата на руските офицери, светеха лицата на българите, светеха, сякаш, и калните улици, светеха къщята български, светеха дори от радост и изпразнените турски махали с къщя без врати и прозорци, без стъкла и черчевета, ограбени и оголени до влакно... Да, всичко светеше. Българите тогава не знаеха как да празнуват: няколко бедни пряпорчета с руски трикольори – понеже нямахме още национално, знаме, – но никога Свищов не е празнувал тъй светло, никога българската душа там не е ликувала по-възторжено. Даже и регистратора при свищовския губернатор намери време да напише, между „входящите и изходящите бумаги“, едно стихотворение: „Падна Плевен!“. което пусна да бъде разграбвано из калните улици свищовски, чрез което той допоразяваше турците:

 

Падна Плевен в грозен бой!

Турска сила съкруши се,

полумесец помрачи се,

няма веч да светне той!

 

Да, велик ден беше тоя!

 

*

 

Свищов беше преживял обаче и други три велики празника, по-рано: първият – при освобождението си, когато бе посрещането генералите Драгомирова и Скобелева; вторият – при първото посрещание на императора Александър, когато цял пламва от безумен възторг – другаде съм описал това; третият беше – второто посещение на императора, отиващ на фронта при обсадения Плевен. О, какви чувства свиваха сърцата! О, каква чудна радост на освободения народ пред ликът на великия человек, който с един замах го възкръси от петвековна политическа смърт! На скелята безконечно „ура!“... из улиците безумно „ура!“ – радост безумна в очите – всички проливащи сълзи, ох, свети сълзи от признателност!

Помня, че за да не бъда стъпкан от конете на многобройната свита на императора или задушен от ликующето множество, аз се отбих на хана на бай Настя старозагорецът. Там, от чардака, следях шествието, което с мъка възлазяще из една стръмна тясна улица. По едно време урата позаглъхнаха: бай Наето счете това затишие оскърбително за императора, който яздеше недалеко в белия си кител цял запрашен. И тогава с един глас гороломен, с един глас нечовешки, с един глас на Стентор, извика:

– Ура! Да живей цар Александър! Императорът се извърна към него, погледна го усмихнато и му направи под „козирог“.

Един стар руски офицер, който обядваше на чардака, стана, потупа го по рамото ухилен и му каза:

– Маладец ти, брат!

Жив ли е днес тоя бай Насто?

Имаше ли по-честит смъртен от него? Да получи поздрав и усмивка от Царя-Освободителя!

 

*

 

Обади се тогава и друг славей: „Мусата“ на поета Франгя. Той пръсна по кафенетата ода в чест на Александра II, която, помня, се захващаше така:

 

В хилядо осемстотин и седемдесет и седма година

руский император Александър през Свищов премина.

 

Да, велики дни бяха тогава.

 

*

 

После заидваха подробности по поражението и пленяването на Осман паша. И най-много гърмеше славата на генерала Тотлебена и генерала Скобелева. Ние се ядосвахме защо императорът е повърнал на Осмаи паша сабята, а не е заповядал да го застрелят – нашият патриотизъм беше жесток! Ядосахме се и от хвалбите на румънските вестници, които пишеха, че румънските войски превзели Плевен, а не русите. По тоя случай някой европейски кореспондент, като запитал Осман паша истина ли е, че румънските войски първи влезли в Плевен, той отговорил със своята груба ориенталска духовитост: „В една отворена врата всяка свиня може да влезе!“

 

*

 

А животът в Свищов следваше своето трескаво съществувание. Из улиците денонощен шум от железните колелета на артилерията; нови потоци войски, прашни, изнурени, идещи от Волга, от Сибир, от Урал, за да подкрепят победоносния ход на ония, които, като буен поток, рукнаха към Стара планина, към София, към Тракия. Търговията в Свищов – не забравяйте: Свищов е търговски град – цъфтеше, полуимпериалите се сипеха; благосъстоянието растеше ежеминутно. А войските, премалели от усилени маршове, до колене в кал, често полугладни и недооблечени в насталите студове, извикваха жалост. Но българйята си гледаше търговията; продуктите подскъпваха до чудовищни размери – едно яйце например се продаваше на русите два гроша. (Колко сме щастливи ние сега!) Помня една смешна случка: солдатин някой беше откраднал, мисля, галошите или шапката на един търговец, Никола Хаджилилов. Той се бе оплакал на градоначалника, енергичния поляк майор Подгурски. И понеже окраденият не желаеше да се нарече с грубото си турско име, беше се нарекъл пред градоначалника: „Николай Ерусалимский!“

След два дена руски солдатин ходеше из улиците, с намерената окрадена вещ, викайки:

– Кто здесь Николай Ерусалимский!

А Никола Хаджилилов бе забравил новото си име и сам се чудеше кой ще е тоз Ерусалимски. Само когато си позна калошите или шапката, сети се, че той е Ерусалимски.

 

*

 

В Свищов тогава беше подгубернатор Драган Цанков. Всеки ден той гощаваше познати българи. На тая гостолюбива трапеза се видях и с К. Величков, избягал от Цариградския лицей. Той ми декламираше стихове из „Сhâtiments“ на Виктор Хюго. Видях се и с Петко Каравелов, подгубернатор видински, чини ми се. С чизми, с рошава коса на руски студент, пъргав, подвижен, той нещо гневно критикуваше русите – не помня за какво... Скръбни новини ми идеха за нашето семейство. Постоянно „изгорели“ сопотненци ме посещаваха и със сълзи на очи ми разправяха как трагично е бил загинал през юли баща ми в Стара планина; как майка ми, заедно с други сопотнянки, била откарана пленница и затворена в Араповски манастир при Станимака; как Сопот, а с него и нашата къща били изгорени от башибозуците. Но тия скръбни новини, като ме нажаляваха, не убиваха духа ми. България се освобождаваше: големите лични нещастия се пренасяха с бодрост от окрилената ми млада душа. А из улиците се носеше песента на Петка Славейков:

 

Руский цар е на земята

най-велик, от всички пръв,

русите са наши братя,

наша плът и наша кръв.

 

Аз се малко поотклоних с тия епизоди, а говорех за великите празници, които преживяваше българската душа през великата оная 1877 година.

После, ние, в София, видяхме други празници, неизразимо по-бляскави, по-великолепни, по-богати.

Посрещнахме на 1918 год. императора Вилхелма П. Какъв блясък, какво фантастично великолепие! Какъв разкош от развяващи се знамена по всички стени, врати и прозорци! Триумфални арки, шпалери, пременени войски от гарата до двореца; безконечно ура из въздуха; колесници позлатени с возачи в златни ливреи á la Louis quatorze; ученици и ученички с бели премени със знамена и с букети от живи цветя. А из улиците – народ – второ пришествие!

Блясък! – но ни едно сърце се не умили! Великолепие! – но ни едно око се не просълзи!

И после – същото и при посрещането на баварския крал, и при онова на саксонския.

А в тия същите дни растеше, кипеше опасния ропот при Добро поле, който щеше след малко да потопи България в едно море от срам и нещастия...

Ох, велики спомени в печални дни!

 

11 декември 1919 год.

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух