напред назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Айвазбаба


Утре е 26 март, сиреч 13 март стар стил.

Деветата годишнина от падането на Одрин (1913 г.).

Десетина дена след това събитие влакът тръгваше от София, возейки и три вагони с народни представители, при които бях поканен и аз, и се носеше стремително на изток.

Отивахме да видим българския вече Одрин. (Уви! Как ми е болно сега!)

Денят бе мартенски: студен, слънчов и неприветлив. Безконечна верига от празни полета, от безлистни още дърволяци, от телеграфни стълбове с митинги от врани по жиците летеше бързо пред стъклата на прозорците ни.

Цели часове тъй.

На едно място – големи гъсталаци от високи дървета, а зад тях, далеко, в студеното небе четири бели минарета.

След гъсталаците от високи дървета – една мътна река ни пресича пътя, Тунджа.

Слизаме на брега й, защото Шукри паша е заповядал да хвърлят моста на въздух. Нов нисък дървен мост,набързо сглобен, ни дава пропуск и ние минуваме пеша на другия бряг, дето ни чакат кола.

След малко – Марица, голяма, с половинкилометровия си каменен мост, по който ще влезем в Одрин.

Наляво от моста – второ свидетелство на обсадата и катастрофата одринска: на един длъгнест остров лежат или седят сега на купове около димящи огньове турци, кадъни, турчета, изпокъсани, нещастни, с лица оглупели от страх, може би и от глад...

Далеч в небето се дигаха минаретата на „Султан Селим“.

 

*

 

Одрин!

Улиците гъмжат най-много от наши офицери и войници. Много дюкяни още затворени. На много места се веят скромни трицветни знамена, съшити набързо от случайни платове. Тук-там уединени минарета. Върволякът и шумът от военни кола, натоварени с джепане или с хляб, и автомобили се увеличават, колкото влизаме навътре в града. О, тоз Одрин, каква вехтост, каква изпадналост и нищета! Дрипав, дрипав до отчаяне. Само нови, олупени минарета се показват и хвърлят нотка от скръбно великолепие в безобразието на картината.

През криви, тесни, изхълмени улици, и нечисти, все гъмжащи от хора, край дюкяни с рахат-локуми, бедни бакалнички и тук-там някои прости кафенета, напредваме към конака, дето е сега седалището на губернатора.

Някъде, на калдъръма, умрели кадъни. Никой ги на дига.

Обаждат ни, че в града върлува холера.

 

*

 

Пред конака, валийския конак, окичен с наши знамена – стражари турци под командата на наши войници ни отдават военна чест и ни пропускат в двора. Там шетня на офицери, войници и на граждански лица.

Изкачваме се по старите стълби на стария грухнал вече конак: отиваме да поднесем поздравленията си на губернатора. В широк, нареден по европейски салон посрещна ни усмихнат губернаторът, генерал Г. Вазов. Но ний малко време имаме да приказваме: той бърза да приеме куп кореспонденти. Ето влазят и двама пълни и важни господа, в цивилно облекло, и той ги учтиво кани да седнат на креслата. По-после узнавам, че единия от тях е депутат френски, а другия бивши френски министър на войната. Дошли нарочно да прегледат одринската крепост, направена непревзимаема от прочутия Голц паша, и да се запознаят с начина, по който е превзета.

Отиваме в една съседна стая, дето е генерал Н. Иванов, главнокомандующий на обсадната армия. Той сияе.

Нелкоцина от нас полюбопитствуват да видят валията. Той още не е заминал и е доброволен пленник тук. Намираме го в една отстранена стаичка в конака. Млад още човек, със сухо, бледно лице, озарено от блага и покорна усмивка. Никакво роптание, никаква скръб за сполетялото го нещастие.

– Алахън иши (господева работа) – казва то й кротко.

Щях да забравя, че тук срещнах и одринският кмет г. Шангов. Въпреки внушителната пластичност на фигурата си той се бе превърнал цял на пъргавина, той беше почти дух: неуморим, вездесъщ, хвъркат. Никога Одрин не беше виждал такъв кмет.

 

*

 

Трябва да видим джамията „Султан Селим“, най-голямата забележителност в Одрин.

Това е слава на мохамеданската архитектура.

Въпреки хилядите гранати, прохвърчали от обсадните войски над тоя величествен паметник, той е останал невредим. Само една граната се измамила и пробила стената до един горен прозорец. През тая дупка се гледа небето.

Разиждаме се, за да си намерим отредените за тая нощ квартири.

Аз съм в конака на някой бей, избягал за Цариград преди падането на Одрин. Скъпи европейски мобили, персийски килими, копринени завеси, копринени юргани, мраморни мивници, кристални чаши. И нищо не е побутнато. От прозорците се гледат минаретата на „Султан Селим“.

 

*

 

На сутрешния ден банкет, даден от губернатора.

Присъствуват около петдесет души, между тях няколко турски първенци, бившия кмет и, чини ми се, валията. Подигнато настроение. Ентусиазъм. Той е изобразен и по лицата на турците.

Следобед отиваме с файтони на укреплението Айвазбаба. Айвазбаба, източния сектор на обсадната армия, командуван от генерал Вазов, на чиито орли се дължи падането на Одрин. Придружават ни и двата генерала.

Това укрепление отстои на два километра отвън града, на север.

Минаваме из равнината, слабо позеленяла вече, набрездена с безчислени черни зигзагообразни турски окопи. Височината Айвазбаба е пред нас, самотна, пустинна, мълчалива сега – кой би помислил, че преди 10 дена адът е гърмял въз нея? Все повече и повече трапове, изкопани от гранатите – някъде из ровката пръст се подава крак на някой турски войник, изтеглен от зъбите на псетата...

На юг – Одрин – с четирите минарета на „Султан Селима“, заболи се в небето.

Айвазбаба е цял разровен от дълбоки гробове, дело на гранатите. Големи круповски топове като задрямали черни чудовища зеят от пролуките на насипите. Мълчат, мълчат... Множество дървени кръстове на наши войници, паднали при пристъпа, по склоновете на окървавената рътлина. Безкрайни тройни и четворни вериги от бодлив тел опасват Айвазбаба. Тия вериги са били прескокнати, съсечени, скъсани от нашите войници в свръхчеловешкият им устрем нагоре.

На изток се разстила пред очите ни гола равнина. По-близо, в една гънка на тая равнина, са се притуляли полковете на източния сектор, назначени за пристъпа.

Отслужва се панихида за упокоение душите на героите, при самите им гробове, означени само с дървени кръстове. Излезе силен вятър и отнася далеч молитвите, пението на хорът и вдъхновената реч на одринския епископ.

 

*

 

Панихидата се свърши и дружината се запъти към града.

Аз обаче останах още, сам. Дълго се взирах наоколо си в разровените от гранатите гробове, в дървените кръстове, следи от една велика епопея, в която тъй нагло бе се проявила силата на българската мощ и дух. (Ох, как ми е болно!)

И Айвазбаба остаяше пак пустинен, печален и мълчалив.

Мълчеше той. Но колко много говореше, колко много говореше!

Вятърът духаше все по-силно. Сякаш това беше песен или стон, остал от адските гърмежи тук на 13 март.

Вечерта написах тия строфи за Айвазбаба:

 

На сто ада ревовете бесни,

на сто гръмотевици небесни

светоломни трясък, грохот страшен

чу ти, о Айвазбаба, уплашен!

 

Тихо днес. Немеят пленни твоите

гръмоблъвни зяпнали топове,

не реват под теб ура героите,

що летяха тук с крила орлови.

 

Спят под дървен кръст в могилки пресни

лъвовете, кости тук сложили –

на България децата честни

с великанските души и сили.

 

Всичко пусто веч и глухо тука.

Не се чува на живота звука –

едно само днес те населява:

българската безконечна слава.

 

25 март 1920 год.

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух