напред назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Революция


(Спомени от Одеса)

 

Из улиците софийски минуват руски бежанци.

Бедни, посърнали, нещастни.

И звучи из улиците руската реч.

Често бежанците влазят в някой магазин или в кафене и искат нещо по руски език. И отговаря им се пак на руски или на някакъв разбран славянски език и те четат по лицата чувство на симпатия, на милост и на братска скръб.

Взират се по надписите на улиците: „Граф Игнатиев“, „Дондуков булевард“, „Цар Освободител“.

И става тъй тъжно и сладко на наболелите им души!

Сякаш дишат пак атмосферата на руската, на изгубената за тях руска земя.

Идат, идат всеки ден, все нещастни, все вехто или дрипаво облечени, мъже и жени.

Иди познай в тях кой е граф или графиня, кой е княз, кой генерал или учен, или знаменит поет. Сиромашията и нещастието са метнали въз тях воала на скръбта, приравнили са ги. И при братското съчувство и радушие, и подкрепа, които срещат тук, те нито могат да повярват, че ние, двата народа, бяхме във война. Ох, да можеше тая братоубийствена война да се изличи из страниците на историята, да не е съществувала!

И всеки ден те идат, идат, изтласакани от революционната вълна, заливаща почти цяла Русия.

И спомням си.

Преди 32 години, подгонен от една революционна вълна, и аз бях гост на Русия.

Дойдох в Одеса през едно студено зимно утро.

Там заварих вече куп други емигранти, дошли преди мене.

Бях слязъл най-напред с един другар в „Славянская гостилница“, а след малко минах в частна квартира. Затекоха дните ми тъжни и еднообразно. Тъгата за напуснатото отечество ме измъчваше. Скоро настъпилата пролет изпълни с благоуханието на разцъфтелите се акации улиците и градините. Разхождах се уединен из тях, седях по цели часове на някоя пейка на високия Ришелевски булевард, гледайки талазливата синева на Черно море, сливаща се чрез едвам забележена линия с небесната синева в кръгозора. Недалеко се издигаше в цял ръст бронзовия Пушкинов паметник – защото Пушкин е живял в Одеса и тя се гордее с него като със свой гражданин. Или отивах в прекрасния Александровски парк – над брега на морето – и мечтаех за родината, и тъгувах. Редки писма от България, като светли лучи, идеха да озарят мрака в душата ми – писма, напоени със съчувствие от приятели, – неизвестно как пропуснати. Следните куплети, написани по тоя случай, изразяват най-вярно душевните ми настроения сред тъгите на изгнанието:

 

Приятели, вий не забравихте

прокудений беден поет,

в скръбта му го сам не оставихте,

съгряхте го с братски привет.

 

Изпитах аз тежки гонения

там в моята родна страна,

във чуждата – нови мъчения,

самотност, тъга, тъмнина.

 

О, боже, защо туй страдание –

далеко от моя народ

да тлея в горчиво изгнание,

да влача печално живот,

 

да крия от чужди сълзите си,

да чезна ненужен, нечут –

аз сила ли нямам в гърдите си

за работа честна, за труд?

 

Не свети ли ум под челото ми

и в мен не кипи ли кръвта,

не трябва ли вече живота ми

за нищо добро във света?

 

*

 

Мъката ми се засиляше.

Одеса с всичките й хубости ми беше мрачна. Безделието ми тежеше, скуката се увеличаваше – България, България исках сега, но България беше далеко. Кога ще се върна там? Извън отечеството, ние българите сме като риба, остала на сух бряг. Нам трябва отечествения въздух, за да можем да живеем нормален живот. Аз нерядко се каех, че заплашван от шайките в Пловдив, бях го напуснал, бях го напуснал скришом, за да диря безопасност в чужбина.

Каех се, но беше късно. Аз бях емигрант, сиреч компрометиран, а в България русофобството царуваше в най-голямата си сила. Понякога достигаше до мене официоза в. „Свобода“, в който Захарий Стоянов хвърляше мълнии и гръмове против всички подозирани като руски приятели. А аз бях такъв. В един брой на „Свобода“ видях даже, че моята драмица „Руска“ била запретена да се играе заради руските симпатии, изразени в нея. Захарий Стоянов, като я бичуваше яростно, подигравателно ме наричаше: „нашия „поет“ (в кавички) Вазов“. Бог да го прости!

 

*

 

За да позабравя мъката си, да се позалиша, аз реших да пиша голям роман из българския живот. Темата беше: подготвянето на Априлското въстание и потушаването му, с изображение на българския бит в предвечерието на въстанието. И залових се с въодушевление и с любов за тоя труд. Хиляди спомени, безброй случки и лица оживяваха в ума ми, аз се озовах във вълшебния мир на изгубеното отечество, аз живеех в него и се почувствувах щастлив. В преписката си с Величков, тогава във Флоренция, аз му обадих какво работя и как тая работа прави да забравя мъките на изгнанието. Той ми отговори, че за същата цел той се е заловил с превода на „Божествената комедия“ от Данте.

Други от емигрантите също си намериха умствени занятия. Някои посещаваха като слушатели лекциите в университета; Пашалери, инженер от Пловдив, владеющ хубаво френски език, написа на френски книга: „Les incohèrences de la langue française“. Тя му спечели вниманието на одеското общество; по-после той откри и частно училище за френски език, добре посетявано. Светослав Миларов, веселият и сладкодумен наш другар навсякъде, също работеше някакви мемоари. Но в що състояха тия мемоари, не можах да разбера, той пазеше тайната.

Ще сторя грях, ако забравя да спомена за Кривцова. Тоя добър русин, горещ приятел на българите, беше истинско провидение за нас, емигрантите. Той правеше възможното, за да облекчи съдбата ни, къщата му беше отворена за нас, както и сърцето му. Кой от нас не ще си спомня за него и днес с чувство на благодарност?

В Одеса се срещнах и с наши студенти от тамошния университет. Тия млади хора бяха много мили; те даже ми дадоха един скромен банкетец, в който ми изказаха най-добри чувства. Някои от тях са сега в София.

В това време минаха през Одеса майор Груев, бившия началник на юнкерското училище капитан Бендерев и майор Гуджев, един от пълководците във войната ни със Сърбия. Те отиваха за Петербург и ме поканиха dа ги придружа, като ме снабдиха с безплатен билет по железницата. По тоя начин имах възможност да видя Москва, дето престояхме късо време, и после Петербург, Дето остах през цялата зима. Бяхме радушно приети навсякъде. Бендерева окръжаваше ореола на победител при Сливница. В Петербург се запознах с разни руски кръгове, даваха ни угощения.

На пролетта се завърнах в Одеса и подзех пак романа. Когато бях дошъл до половината на „Под игото“, получих от майка си писмо, в което ми казваше, че ходила при Стамболова да го моли да бъда пуснат в България. Той отговорил, че няма нищо против мене и че мога да се завърна, без да се боя от каквото и да е преследване.

Тогава тръгнах с параход за Цариград. Другар имах Светослав Миларов, той също получил разрешение за връщане. Бедният жизнерадостен Миларов! Той отиваше в София, за да бъде след малко прикачен на въжето, жертва на предателство!

 

*

 

А на какви средства живеехме в Одеса? – ще попитате.

Повечето емигранти бяха сиромаси. Славянското благотворително дружество в Одеса им даваше месечно по 30 рубли. Малка сума, но достатъчна, за да не гладуваме.

Дойдоха обаче нови емигранти, също избягали заради симпатиите си към Русия. И тям даваха също. Но двама от тях се видели на емигрантите подозрителни, подушили, че са шпиони, пратени от софийското правителство. Един от правоверните русофили отишъл при Знаменски, председател на Славянското благотворително дружество, и му обадил това, за да прекъсне помощта на заподозрените емигранти. Знаменски го попитал:

– А бедни ли са и те?

– Тъй изглеждат, ваше превъзходителство.

– Няма нищо, ще продължават да получават – те са все братушки!

Ах, тая велика руска душа!

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух