напред назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Нашата Мелопомена в люлката си


Някога – преди 38 години – в Пловдив, в подножието на могилата Сахаттепе, в една малка, бедна стаичка, често се сбираха няколко момчетии и с тях две момичета. Там те четяха с глас някакви книги, викаха, караха се, често се биеха сред дигнатата прах от сражението. Един нисък господин со сиви очи, със сприхав нрав и креслив глас изглеждаше да бъде главатарят на тая буйна тълпица от никому непозната младеж, ма-хаше им с ръце при четенето, при скарването им викаше по-високо от всичките, при сбиването им се намисаше да ги разтървава, като ги обсипваше с влашки псувни, а често свършваше с това, че го поваляха на земята и го биеха. След като станеше, той, цял овалян с прах, възстановяваше реда и занятията с четене продължаваха.

Тая неспокойна дружинка беше ядката на трупата, която създаде нашия Народен театър. Господинът, който я управляваше, псуваше по влашки и геройски понасяше ударите, беше първият режисьор, г. Сапунов.

Тоя Сапунов беше наскоро дошъл от Румъния. Там се подвизавал в трупата на прочутия влашки актьор комик Мило. В качеството си на опитен актьор той бе приет за ръководител на младите жреци и жрици на Мелпомена.

 

*

 

Тая нещастна, безпомощна трупица даваше сегиз-тогиз представления във вехтото театърче „Люксембург“. Костюми всякой си правеше по свой вкус и държеше у дома си, а вечер, в деня на представлението, във вързоп ги донасяше в театъра.

Като основатели на тая трупа-зародиш помня между другите братята Антон и Стефан Попови, Антонов, някой си Лютов, някой си Лилов, г-ца Мария Янкова (днешната госпожа Мария Ив. Попова), суфльор беше едно сливненче (днешния доктор М. Елмазов).

Никаква подкрепа от правителството. Актьорите живееха от проданта на билетите и при разпределянето печалбите – пак свади, биения сред гръмовните влашки псувни на Сапунова.

Повечето бяха неопитни, срамливи на сцената, стояха гърбом към публиката, говореха бързо или ниско, нямаха понятия от изкуството, което бяха прегърнали. Само Сапунов бе школувал и той на всичко ги учеше. Сам лошо говорещ български, той им даваше полезни технически указания и по наредбата на декорите, и по движенията на сцената, и по стойката. Биеха го, но го слушаха.

Какви пиеси представляваха? Най-случайните, каквито намереха преведени, и няколкото оригинални български, отдавна печатани. Но нито една Станчева – знак за подобрение на вкуса.

 

*

 

Няколко пъти Сапунов ме моли да им напиша нова българска драма. Драма? То не беше моя работа. Отказвах; но най-после отстъпих на молбите му и се опитах и написах „Руска“, работа бърза и без претенция.

Какво да кажа за представлението? То беше триумф! Натъпканата със зрители зала ехтеше от ръкопляскания! Нашата театрална публика е Ьоп §агс. оп: всичко аресва, на всичко ръкоплещи. Героинята Руска я игра г-ца Мария Янкова, млада, мъничка, със звънлив глас, в гиздавото сукманче на селянка, тя пленяваше зрителите. Тя особено плени артиста, който играеше ролята на Рускиния любовник, и на сутрешния ден те се венчаха! Така, драмата ми „Руска“, ако не внесе нищо свястно в съкровищницата на българската драма, то поне направи щастливи двама души...

 

*

 

Положението на трупата се подобри, когато К. Величков стана директор (министър) на народното просвещение (1884 г.). Той й определи скромна субсидия, назначи и театрален комитет от троица души, в който влазях и аз. Но нова българска пиеса нямаше. Един ден на трапезата у Величкова (аз се хранех у него) решихме да напишем фарс, за да бъде представен. Направихме плана и си разделихме работата; аз пишех първата половина, която се печатеше в подлистниците на „Народний глас“ и се четеше с жажда, Величков другата. Фарсът се наричаше „Мортагон“, по името на героя, тип на грандоман с нищожна душа и ум. Скоро пиесата се заучи от трупата. Обяви се денят на представлението. Четен вече, в по-голямата си част, от публиката, която бе разсмивал, „Мортагон“ привлече в театъра голям свят. Дойдоха и европейските консули. Но една неприятна изненада: актьорът, който бе приел да играе героя Мортагона – неизвестно защо, – не се яви. Напразно го очакваха, нетърпението на зрителите растеше всеки миг. Откъслеци от влашки псувни долитаха през завесата в залата. Дипломатите ставаха нервозни... Как да се отложи представлението? Това би било скандал!

За общо облекчение завесата най-подир се дигна. Но на сцената като Мортагон се яви сам Величков! Без да е заучвал ролята си, само по припомняне и по канерването на суфльора, той я изигра. Духовит, както беше, той се не придържаше винаги о текста и прибавяше от себе цели фрази, но хармониращи с действието. Успехът беше голям.

Трябва да спомена едно комично нещо: след последното действие, когато Величков се кланяше на ръкопляскащата публика, втурна се от кулиса Сапунов и го целуна в устата! Величков дълго се въсй при тоя спомен... „Мортагон“ не излезе на отделна книга – той си остана заровен в подлистниците на „Народний глас“ и заслужено.

 

*

 

Трупата се увеличаваше с нови охотници и постоянно се подобряваше играта й. Имаше вече и няколко жени актьорки, между тях – Шенка Попова, актриса стройна и миловидна, и не без талант; Иван Попов, самороден артист, с фигура и с глас, боравещ свободно на сцената, като в своя стихия. Той беше там, и за дълги години още в София, любимец на публиката.

Трупата печелеше повече и повече обаяние, художествено растеше.

Имаше обаче често комични случки. Така, при представянето Молиеровата драма „Скъперникът“, побългарена от Марка Балабанов, на Грабча (тъй се наричаше Харпагон) се развърза и увисна пояса. Развеселената публика му заръкопляска. Грабча взе да се кланя и ръкоплясканията се усилваха. Той още по-учтиво се кланяше, без да види разсвирепелия Сапунов, който му махаше яростно да бяга от сцената.

Други път завесата преди първото действие на една пиеса дълго не се дигаше. Идеха през нея викове, глъчки, сред които се отличаваше сърдития глас на Сапунова. Публиката я хвана нетърпение. Даже един каза: „Сега ли намериха да правят репетиция?“

Внезапно завесата се дигна. Актьорите избягаха в кулисите. Но двама от тях продължаваха да се мачкат на пода, напразно дърпани от Сапунова да прекратят сражението. Той се извърна към зрителите и каза:

– Господжи и господа, извинете! Двама пиени добитоци!

 

*

 

Такава беше трупата тогава. Много време се измина, та е възможно да бъда неточен в някои работи. Но аз не давам историята й, а само откъслечни спомени за нея.

И сега, съпоставяйки оная трупа с нейната рожба – днешната трупа при столичния театър, пищно разцъфтяла с таланти от първа величина, аз изпитвам истинска национална гордост.

Да, голям, грамаден напредък!

Вярвам, че и двете бронзови богини на славата, които стърчат над горделивото здание на Народния театър, са на същото мнение.

 

16 април 1920 год.

 


Спомен по случай юбилея на 35-годишния артистичен живот на г-жа Мария Ив. Попова, на 15 апр. т. г.

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух