напред назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]



Една цариградска среща


Решил и аз да напиша нещо за тоя сборник, посветен на 50-годишния юбилей на моя дългогодишен приятел Стефан Бобчев, аз се намирам малко в затруднение – тъй много трябва и може да се каже за тоя полувековен период от живота му, отдаден всецяло на труда, на служене на отечеството; за тая неуморима енергия, за тия неоспорими заслуги в разните области на нашия политически и културен живот!

И ето, аз неволно се залутвам из теменужните кръгозори на миналото – аз отдавна вече с него живея – и пред мен възкръсва ликът на младия, 22-годишния Бобчев, когато и аз бях млад като него, когато пръв път се запознахме. А то беше в Цариград.

Години млади, години на светли илюзии, на жежка вяра в себе си и в бъдещето; когато животът още пееше в сърцата ни и в душите ни не тъмнееха сенки от горчиви разочарования, от покрусени блянове в борбите на живота! Как са мили тия години, как става леко на сърцето ти при срещата с тях в днешната тъжна действителност!

Да, бяхме млади. Аз току бях се завърнал от Влашко (1873 г.).

Един ден, намирайки се в българската книжарница „Промишление“, управлявана от Ив. Говедаров, влезе един момък с красива, обшита със сърма униформа на ученик от медицинския факултет, с тяло набито и мощно, с лице мургавичко, с черни, блестящи очи. Говедаров ни запозна с него. Това беше Бобчев. Той ми стисна силно ръката и ме поздрави за стихотворението ми „Борът“. Приказвахме няколко време. Той произведе на мен впечатление. И в погледа, и в речта, и в обноските имаше нещо самонадеяно, гордо, даже властническо, черти, които и до днес е запазил характерът на Бобчева.

Макар следващ по медицината, той се гмуркаше във вълните на обществения живот; изглеждаше, че призванието му е да бъде книжовник, политик, обществен деятел вместо лекар. Той се радваше вече на значително обаяние в средата на цариградската ни интелигенция. Остроумен, речовит, честолюбив, той се бе наложил на вниманието; той беше вече една сила. Пишеше във вестниците, сътрудничеше в „Читалище“, взимаше участие в обществените събрания. Издал беше впечатленията си от една обиколка из Македония и една книга „Пътуване около света“, гълтана тогава жадно в Цариград и в провинцията. Понеже в тая книга беше славословена много България и Русия, бе имал неприятност с властта.

През краткото време на стоенето ми в Цариград, ние се срещахме често и тия срещи утвърдиха у нас взаимните симпатии, породени от първата. Един път се разхождахме с каик из Босфора, под високия бряг на Сарайбурну, на който стърчи глух и печален двореца на византийските императори. Ние се углъбявахме в разговори за миналото, въздишахме за несполуките на Симеона да превземе Цариград, което тогава би се из-вършило много лесно – ако бяхме питани ние...

Разхождахме се други път из Зоологическата градина, всичката фауна на която състоеше от една сърна! Там говорихме за политика, литература – особено литература. Ние деляхме възхищенията си от стихотворенията на Петка Славейков, тогава всепризнат първожрец в храма на българската поезия, с когото Бобчев беше в близки отношения. Въпреки поканите му да ме представи, аз не смеех да се явя пред человекът с такова голямо име.

След дълги колебания обаче аз отидох при Славейкова, редактор тогава на в. „Македония“. Беше горещ Ден и го заварих в редакцията му по риза, разгърден, пред купове книжа и вестници на масата. Тая редакция се помещаваше в една бедна и доста гола стая, без мобили: няколко дървени сандъка замещаха столовете.

Поетът ме прие учтиво. Аз му изказах почитта си и радостта си, че имам случай да видя моят учител по поезията – „Борът“ беше ме вече прославил в Цариград. Славейков не ми спомена нищо за „Борът“, а ме разпита за емигрантите във Влашко, ми говори с известно раздражение за Любена Каравелов, че в „Свобода“ хули и подиграва цариградските ни дейци за тяхната верноподаност, без да мисли, че те не са в Букурещ, а в столицата на султана; той осъди и Ботева за неговото социалистическо учение, чуждо на нашите нужди... За да използувам свиждането си с него, извадих ръкописа на „Видула“ (който бе изгорял в сопотския пожар, но знаейки го науст, аз го бях преписал в Цариград) и го помолих при свободно време да го прегледа. Той се извини, че такова никога не му остава, което беше. вярно.

Какво бях дошъл да правя в Цариград? Нищо. Бях празен и сиромах; мечтаех да се присламча при някоя редакция, но място нямаше. Напечатах в „Читалище“ няколко стихотворения. Българите ми се радваха, но само това... Нищетата ми се увеличаваше. Но аз бях млад, и това беше цялото ми богатство...

Скоро ми се случи едно неприятно приключение. Един ден, любувайки се от моста на чудния Златен рог, бразден от каици и параходи, едно заптие, заключило по сламената ми шапка, с която бях дошъл от Влашко (аз нямах лишни пари, за да си купя фес), или по друго, че аз съм външен човек, може би опасен гост на султановата столица, закара ме в един участък. Там пренощувах заедно с няколко крадци, уловени при един пожар. Сутринта ме закараха на Високата порта за разпит. Аз не бях се месил в никаква революционна деятелност, но идех от Влашко, гнездо на хъшовете. Колко време щяха да ме разтакат по изпити – не знаех. Повърнаха ме в участъка. Вечерта ме освободиха. Това дължах на застъпничество на Бобчева.

Най-после съдбата ми се усмихна. Пратиха ме учител в Мустафа паша.

Мина много, много време оттогава. Годините засипаха главите ни със сняг. Но споменът за тия срещи през най-цветущата ни младост неволно се пробужда в душата ми при всяка нова среща с Бобчева и тука.

И виждам го пак тоз: с тъмночервеното фесче азизие, обшита със сърма красива униформа, пъргав, енергичен,жаден за деятелност, както и днес.

И виждам се, най-често, пак седнал с него в каика, който ни носи под старите заглухнали стени на византийски дворец, и мечтающи за времената на Симеона, при равномерниа шум от лопатите, блъскащи светлите зелени вълни на Босфора.

Колко е далеч!

 

Април 1921 год.

 


напред горе назад Обратно към: [Спомени][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух