напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



II.


При последните зари на заникът Любица стоеше наведена над една отворена книга; но тя не четеше, а нещо мислеше. Книгата беше един роман. В нея се разправяше за нежността на един мъж, героя на романа, към жена си; как той я обожаваше, с какви нежности, с какви мили обръщения; как се стараеше, гледайки я в очите, да отгадае мислите й. При прочитането на тия страници тя бе почнала да прави сравнение със своя мъж и тоя на романа.

- Да. Нашите мъже са груби, нашите мъже са резки, сурови. Те никога не се стараят да изучат жената. А каква поезия има там, какъв богат извор за блаженство е тя, стига да умеят да вкусят от них. Ето, наш Иван, суров, горд, същински турчин. Той никога не пристъпва към мене с ласкави думи, не умее да подслади съществуванието ми. Странно е, че той се счита издължен към мене, като ме храни и облича, като че ли аз нямаше да намеря храна и облекло у баща си и при всеки друг мъж, с когото бих се венчала... Друго аз търся у Ивана и не намирам: благородство, деликатни обръщения... човек! Сегашният мъж иска жена интелигентна, възпитана, а не знае, че колкото по-висока култура има една жена, толкоз е с по-големи душевни потреби. Иска жена възпитана, сам той без възпитание, иска да бъде предана и деликатна, когато той не е деликатен и внимателен. Боже мой! Как съм разочарована от живота!... Тъй млада, още тъй хубава, както казват... хубава! Че защо ми е тази хубост, когато съм нещастна... Не сбъднаха се моите надежди за един мил, нежен съпруг. Да го любя, да го любя до полуда, до самозабрава, да любя душа, която да ме разбира и да я разбирам. Как всичко пропадна, как е мрачна душата ми: съща нощ!

Такива мисли занимаваха Любица, когато влезе мъжът й и каза:

- Добър вечер, Любице.

- Добър вечер - отвърна тя сухо.

Той я погледна скръбно.

- Какъв тон! Сърдита си нещо пак?

- Сърдита?... Не съм сърдита, само съм нещастна, страдам... - избъбра тя натъртено. Той разпери ръце.

- От що! Какво ти липсва? Всичко ти е принесено и доволно...

- Ах! Да, всичко ми е принесено!... Какво по-голямо щастие!

- Какво искаш да кажеш?

- Така мислят само тези, които нямат нужда от друга храна, а само от материална.

- Тя е важната.

Гойчев заходи безпокойно.

- За хора като тебе... Но да оставим това, ние никога не ще се разберем. Слушай друго да ти кажа...

- Говори.

- Тази вечер ще се играе "Нора" - Ибсеновата пиеса. Аз никога не съм я гледала, затова съм решила да отида с Лаврови, ако ти не дойдеш.

- Ти отде знаеш, че Лаврови ще ходят?

- Днес беше госпожа Лаврова у нас и се наговорихме да идем. Тя знае, че нейният мъж не ще й откаже.

- Мен не ми се ходи, но ако ти си решила, ще дойда и аз.

- Аз зная, че теб нищо не е нужно.

- Нека бъде така, сега да вечеряме по-скоро, за да имаш време да се облечеш.

И двамата съпрузи седнаха на трапезата и мълчеливо вечеряха. Любица беше насупена, Гойчев усурен и скръбен. Той често поглеждаше мълчеливо жена си, която избягваше погледа му. Навън беше тъмно вече. Уличният шум намаля.

Ламбата мяташе въз лицата им бледна светлина и им придаваше по-голяма суровост.

След вечерята Любица се облече в бяла копринена блуза, която дивно прилягаше на прелестното й тяло. Тури си широкополата със страусово перо шапка, която стоеше тъй добре на античната й малка глава. Любица наистина беше хубава жена, стройна и величествена. В черните й очи светеше такъв жар, който бе в състояние да стопи и най-коравото сърце. Там поглеждаше душа млада и възторжена, пълна с жажда за живот.

От нейното бяло красиво лице, от ходът й, от движенията й, от цялото й същество вееше неотразимо очарование.

Когато тя излезе пак пред мъжа си, облечена за театъра, с гордата осанка на царица, влачейки със себе си една атмосфера от тънък аромат, пленителна, сияюща от красота, той занемя от захлас, очите му се примрежиха, сърцето му се сви болезнено.

Той неволно поиска да я прегърне.

- Махни се, ще ме омачкаш - каза тя навъсено.

Излязоха и вървяха из улиците мълчишком. Гойчев углъбен в горестта си, Любица раздражена, недоволна и нещастна.

Дважд Гойчев я запита нещо, но не получи отговор.

- Убиваш ме - прошушна той.

Тя не отговори. Тя само ускори стъпките си, гледайки напред. Светлината от фенерите озаряваше бледо хубавото й студено лице, студено и неподвижно като мрямор. Роклята й кръшно фъфлеше. Страусовото перо на шапката й се клатеше. Тя нито един път не извърна очите си към мъжа си. Той чувствуваше, че отива не на едно занимателно зрелище, а на едно изтезание. И Гойчев глухо пъшкаше.

Театърът бе пълен с посетители. Любица и Гойчев заеха местата си. През всичкото време тя не размени нито една дума с него и той напразно, от приличие й задаваше въпроси. Ставаше му дори чоглаво пред хората за тая нескриваема студенина на Любица. Тя внимаваше с голям интерес в играта и в самата пиеса. Развезката на драмата бе, че героинята Нора, разочарована от своя мъж, заявява му, че го напуща.

Представлението се свърши. Двете семейства: Гойчеви и Лаврови - се намериха на улицата и тръгнаха за домовете си.

- Любице, как ти се видя представлението и въобще пиесата? - запита госпожа Лаврова Любица.

- Играта бе удовлетворителна, а пиесата ми много харесва.

- А Нора?

- Тя е именно, която ми най-много хареса. Тя постъпи достойно, тъй както би трябвало да постъпи всяка жена, която уважава себе си. Това е един силен характер, пред който аз се прекланям.

- Аз напротив, я намирам твърде много жестокосърда и се възмущавам от нейното поведение.

- Защо? - попита Любица.

- Как защо? Може ли една добра майка, нежна и любяща своите деца, да ги напусне така безмилостно, само затова, защото се разочаровала от мъжът си? Не е ли това жестоко?

- А нема трябва да търпи неговите грубости или подлости до живот, само заради децата си?

И Любица погледна почти с гняв госпожа Лаврова.

- Ти забравяш, Любице, че майката живее само за децата си. И за тях тя е в състояние да пренесе всички нещастия, па и сама да стане жертва. Майката надвива жената. Децата са веригите между съпрузите.

Любица повървя малко замислена.

- Аз не съм съгласна - каза тя. - Деца от един недостоен и отвратителен мъж не могат да бъдат тъй мили и затова Нора ги напусна. Да страдаш през целия си живот, да изгубиш младостта си само зарад децата си, толкоз повече, че децата остаят се пак твои. Ти от тях се не отказваш.

Лаврова я погледна очудена.

- Странно. Деца твои, отрасли без тебе, без твой надзор, отгледани и възпитани от чужди хора и после да си с претенции, че са твои. Ролята на майката не се заключава в това само да роди детето, а истинска майка ще бъде тогава, когато го отхрани и възпита.

- Преди всичко всеки човек трябва да има свое аз, да има честолюбие и да бъде горд. Ето де е истинският човек. Ако сам по себе си човек не е достоен, той не може да създава и такива. Аз ръкопляскам на Нора - каза Любица, като се загъна във връхната си дреха, защото беше хладничко.

А Гойчев в това време продължаваше приказката си с Лаврова - по същия предмет:

- И защо ни трябва нам всичко това? Какво ни трябва нам тоя прословут Ибсен с неговите прекалено модерни идеи, каквито са тия, които ни проповядва с тая драма? Ние зяпаме, слушаме и ръкоплещем... Защо?... защото е Ибсен. Мода е да се показваме, че се възхищаваме. Е добре, най-глупавата драма има повече смисъл у нас, отколкото тия гениални дивотии... Кой е моралът в тая Нора? Уверявам те, че сума жени, недоволни нещо от мъжете си, ще дадат право на тая Нора и ще бъдат готови да последват примера й. Това е отвратително. Ние поднасяме отрова на семействата си... Как съжалявам, че дойдохме тука! Защо ни е тоз Ибсен, защо ни е тая Нора? Отвратително.

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух