напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



III.


Пред къщата на Гойчеви двете семейства се разделиха Любица и Иван влязоха в салона.

- Любице, ти наистина ли одобряваш духа на тая пиеса?- попита Иван жена си, понеже беше зачул разговора й с госпожа Лаврова.

- Да - отвърна тя троснато.

- Но тая драма не е по нашите нрави и за нашето общество - каза той тихо.

- Затова, защото нашите мъже са десет пъти по-груби от този на Нора, и естествено е, че не ще им се хареса една жена като нея със силен характер и собствена воля.

- Чини ми се, че ти не си разбрала пиесата.

- Благодаря ти за комплимента.

- Не се сърди, но исках да ти кажа.

- Знам какво искаш да кажеш: Нора трябваше да остане да пере ризите на своя подлец мъж, защото е венчана с него.

- Подлец, но тури се за минута в неговото положение и ще извиниш раздражението му.

- Не желая да се турям... Ти значи би постъпил както него при подобен случай?

- С тебе никога човек не може да се разбере - каза Иван, като махна с ръка намръщено.

- А с тебе още по-малко.

- Ти си невъзможна. У тебе е развит духът на противоречието!

- А ти си нетърпим.

Гойчев потрепера от гняв. Но той се въздържа и каза с притворено благ тон.

- Остави вече тези глупости, драга Любице, а да идем да спим.

- Ти можеш сам да идеш да спиш - троснато каза Любица и влезе в кабинета на мъжа си. Тук тя се заключи отвътре и седна на писалищната маса. Тя грабна един бял лист хартия и написа писмо на приятелката си в София, госпожа Марийка Стридлова.

Мила приятелко,

Ти знаеш, че аз си нямам по-близка приятелка от тебе. Ти знаеш, колко много те обичам и затова искам да ти открия душата си, сърцето си.

Миличка, прости ме, че ще ти отнема времето и ще придизвикам съжалението ти спрямо мене. Че ти ще споделиш тъгата ми, в това се не съмнявам и ето защо само на тебе мога да изповядам страданията си.

Ти знаеш какво момиче бях аз: жизнерадостно, поетично, добро... Колко пъти съм ти разказвала, седнала под бялата липа в нашата градина, за своите мечти... Ти знаеш какво търсях в живота, за какъв семеен живот бленувах и за какъв идеален другар. Колко пъти ти тогава извикваше с възторг "О, как щастлив би бил този мъж!" А аз ти отговарях малко мечтателна, като че ли предчувствах, че съдбата ще се подиграе с мене: "Да ако би могъл да ме разбере." О, щастливо време! Как бе хубаво тогава!... Тогаз аз мислях, че бях владетелка на вселената, че слънцето гореше само за мене, че цветята цъфтяха за мое удоволствие, че пресният животворящ въздух пълнеше само моите гърди. Хиляди пъти, опряна на прозореца си в тихите лунни нощи, разговарях с нямата луна, изпращах милиони поздрави на тихо трептящите звезди, пеях с тих глас песни на любовта, щастлива, безгрижна, унесена в бляновете на тъй малкото бъдаще, което ми се представляваше една вълшебна райска градина с ароматни цветя, с високи кичести дървета, с позлатени фонтани, които пръскат върху цветята бистри, кристални водни капки. И в тази градина бях аз царицата на всичко, аз бях най-прекрасната роза между розите и цветята и очаквах с изправена глава да влезе орисания от орисницата ми.

Но аз се увлякох в мирът на поезията, на непостижимите светли блянове... И каква полза от това? Где съм аз сега? Какво съм? Аз се сблъсках с най-грубата действителност. Мечтаният, орисаният мой дойде. Лазурните мои небеса изчезнаха. Моят Иван уби моя сън за щастие. Уви! Миличка той не ме разбра. Той не е по моя характер. Човек рязък, суров, не знаейки що е любов, човек на грубата действителност, без никаква поезия, с душа суха, корава, прозаична; това е той. Кажи ми тогава: може ли да има нещо общо между него и мене? Хиляди пъти съм се вгледвала в очите му, дано прочета и открия в душата му, защото казват: "Очите са израз на душата", нещо сродно с моята, но всичките ми старания останаха безполезни, пусти. Пропаст, пропаст страшна зее между него и мене. Помежду ни има едно детенце, но какво от това? Трябва ли за него да убия целия си живот, да страдам до гроба, да живея с човек, който не е за мене? Разбира се, че не, и ето защо аз съм решила да го напусна. Ето, аз виждам, ти изпускаш писмото ми, издаваш някакво възклицание, остаяш с широко отворени очи и с полуотворена уста и сега повтаряш: "Нема! Нема! Не може да бъде!" И въпреки това, аз ти повтарям: това, което прочете, е истина и цяла истина. Аз искам да последвам примера на Нора, героинята на Ибсена - сигурно ти си я виждала в София, - без да искам да мисля за бъдащето. Имай, моля ти се, още малко търпение, аз скоро ще свърша. Решила съм да дойда при тебе в София. Надявам се, че ти не ще ми откажеш гостоприемството си. И тогаз ще ти разкажа всичко, що тегне на душата ми. Аз не ще дочакам отговора ти, защото след два деня ще тръгна. Ти току-що ще си прочела писмото ми и аз ще се хвърля в прегръдките ти.

И така, като те цалувам хиляди пъти, казвам ти довиждане.

Твоя предана

Любица Гойчева.

След написването писмото Любица бързо го запечата и скри в една книга, а след това се изправи на прозореца. Навън беше нощ, лунна нощ. Славей пееше в шумата. Месечината се подаваше между два с позлатени краища облаци и лееше своята лазурно-сребриста светлина въз стените на срещните къщи, въз акациите в градината, дето самогиите ставаха по-тъмни и тайнствени. И Любица сега мечтаеше, че там в притулената от надвисналите клони на сливите пейка тя седи с един млад и прекрасен момък, с когото се обичат. Те си приказват нежно, хванали си ръцете, и прекъсват нежните си излияния, за да слушат песента на славея, който пее в шумака на черния висок бряст.

Но тя се сепна. Поетическият блян изчезна. Остана действителността. Тя видя пак живота си черен и мрачен... И страшното си решение да се раздели от мъжа си. И тоя двор, тъй поетически тайнствен със сенките си и със славейшката песен, видя й се мрачен, студен и враждебен, видя й се грозен. В близката стая спеше сега мъжът й. И близостта на тоя човек й докарваше трепет. И утрешното бъдаще, към което отиваше, я също правеше да трепери от тревога. И в душата й оживя сега страшна борба. Тя се попита: какво би станало с нея, след като напусне домът на този човек, когото тя бе разлюбила? Би ли била щастлива? И как би живяла? И сама си отговаряше. Далеч от него може би тя ще срещне човека, когото търси, ще се влюби в него и той в нея и ще живее щастливо, упоена от блаженството и сладкия нектар на любовта. А ако не срещне такъв? Ако животът я пак излъже? Тя замижа пред тия последни въпроси и не иска да се спира над тях...

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух