напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



IV.


След два дена Любица напусна мъжовата си къща, като зе със себе си най-необходимите неща и скъпоценностите си, прибрани в два куфара. Тя се възползува от отсъствието на мъжа си, който по служебна работа бе отишъл за два дена до Свищов и тая нощ се връщаше. Преди да престъпи прага на къщата, в която тя бе прекарала толкова хубави минути и часове, но по-сетне забравени пред вида на мрачното, грозното, което по-скоро бе настъпило в нейното въображение, отколкото в действителност, тя направи страшно усилие над себе си. Тя трябваше да се прости с детенцето си, което спокойно спеше на малкото си креватче, не подозирайки, че след няколко минути само то остая сираче, напуснато от майка, без нейните милувки и нежности, без нейния надзор. Любица пристъпи до детенцето си. Месечината го огряваше отвън. То спеше. Очичките му бяха полуотворени, като че ли искаше да каже: "Мила майчице, не бъди жестока, не ме оставяй, аз те виждам". Гърдичките му равномерно се подигаха. Една мила детска, ангелска усмивка озаряваше лицето му. Колкото и твърдо да бе решението на Любица да го напусне, тя се покърти. Няколко бистри сълзи се търкулиха по страните й. Гърдите й високо се подигаха. Цяла буря ставаше в нея. Тя се наведе и цалуна спящото дете по розовите странички и заговори, като че ли му завещаваше своя майчин съвет.

- Бъди умно, миличко! Аз съм винаги твоя майка и когато ме потърсиш, ще ме намериш. Прости ме, че те оставям сега, но ще се погрижа скоро да те зема при себе си, стига баща ти да не бъде жесток към тебе, тъй както беше към мене. Но време е вече, инък ще закъснея със своето малодушие. И така, сбогом, мило мое ангелче!

И Любица бързо изскочи и се метна на файтона, който я чакаше пред пътните врата.

След няколко минути се озова на гарата. Влакът бе готов и скоро щеше да тръгне. Любица си купи билет и се настани в едно купе. Звънецът удари и извести за тръгване на влака. Любица седна в ъгъла до прозореца. Тя бе мрачна, угнетена. Лицето на детенцето й се мяркаше пред очите. Тя си представяше как то ще я търси, когато се събуди, как ще простира ръчички, като вика: "Мамо, мамо!" Ясно й се рисуваше връщането на мъжа й и неговото отчаяние при узнаването за нейното заминуване. Люта болка, прилична на гризене на съвестта, я обхвана. Представи й се всичката безкрайна жестокост на постъпката й. Тя си помисли, не беше ли по-добре да пожертвува себе си вместо тях? Но след минута пак се окуражи. Ами Нора не бе ли човек като нея и с две деца? Нали и тя ги напусна? Ако беше умряла, какво щяха да правят без нея? Нали щяха да се примирят и да живеят? Е добре, нека я считат за мъртва.

Любица бе много уморена. Две нощи не бе спала и това я правеше бледна и измъчена. Тя сложи главата си на облегалото на канапето и се опита да заспи. Скоро бе унесена в тревожен сън. И тя сънува, че детенцето я викаше и простираше ръце към нея. Тя го прегърна и дълго го цалува, после видя мъжът си разгневен, сърдит, възмутен, отчаян... тя се събуди, обърна се и видя, че се намира във вагона сама, никой не я смущаваше. Тя силно се разсърди на себе си.

- Каква съм малодушна! Веднаж съм направила нещо, няма какво да му мисля, то е свършено. Връщане няма.

И тя разтри челото си с ръка, оправи косата и дрехите си, отвори прозореца и се изправи на него. Въздухът лъхна лицето й и я освежи. Влакът изсвири и извести, че са пристигнали на Плевенската гара.

Тук се качиха нови пътници.

В купето при Любица влезе един господин на средня възраст, с очила, с високо чело, орлов нос и с приятна вънкашност. Той я поздрави вежливо и седна срещу. Скоро тръгнаха пак.

Любица изтърва кърпичката си и новодошлият господин веднага се наведе и й я подаде.

- Благодаря - каза Любица и обърна глава към прозореца.

- Вие навярно за София пътувате, госпожо?

- Да, за София - отговори тя сухо.

Но господинът бе словоохотлив и не му се мълчеше. Той я попита пак:

- Отде идете, госпожо?

- От Русе.

- Вие да не сте русенка?

- Да.

- От кое семейство, мога ли да зная? Аз познавам много русенци.

- От Папазовите съм.

- Ха! Така! Аз ги познавам. Баща ви се помина в Сръбско-българската война, а скоро след него и майка ви.

- Да.

- Бог да ги прости! Добри хора бяха. Майка ви малко познавах, но с баща ви съм ял и пил на една трапеза. Той беше голям шегобиец.

- Старите хора като че бяха по-весели от нас, като че нямаше тогава сегашните грижи - каза Любица, която нямаше охота да говори.

- Може би сте права, госпожо. От ден на ден хората се изменяват.

- А вие сте оженени за кого?

- За г-н Иван Гойчев - с досада отговори тя.

- А, мой добър приятел от детинство. Ние заедно с него се учихме в Брюксел. Аз знаях, че той се е оженил, кани ме даже за сватбата си, но тогава бях във Варна.

И като стана, каза й:

- Позволете, госпожо, да ви се представя: Станев.

Любица му подаде ръка. Тя съжаляваше, че дойде този господин, който обичаше много да говори, но от приличие го попита:

- А вие отде сте родом, господине?

- От Варна, госпожо. Бях се отбил вчера в Плевен по една справка и днес пътувам за София. Аз съм адвокат и имам в касацията едно важно дело и много куриозно, ако това няма да ви отегчи, мога да ви го разправя.

- Ако обичате.

- Историята е много мистериозна. И за вас е важно да ви го разправя, да видите какви майки има по света. Но разбира се, това са изроди в човешки образи. Драмата се разиграва между майка, дъщеря и слуга.

Станев запуши папироска, след като мълчаливо поиска позволението на Любица, и продължи:

- Една селянка от Провадийско, след като умира мъжът й, влюбва се в ратая си, момък млад, хубавец. Тя имала една дъщеря от първия си мъж, момиче вече за женитба. Ратаят живял с майката като мъж с жена, но често поглеждал дъщерята и се отнасял с нея много ласкаво. Не щете ли, майката завидяла и страшно намразила дъщеря си. Тя решила да я премахне, за да не й пречи, но за тази своя цел избрала си любовника ратай. Тя искала да го подложи на изпитание. Една вечер тя му открила своето желание, намерение, като му заявила, че той трябва да премахне дъщеря й, инък ще го изпъди.

На следующия ден, майката праща дъщеря си при ратая на нивата да му каже: "Мама каза да извършиш онова, което ти е поръчала, още сега". И момичето отишло и му предало майчините си думи. Ратаят я погледнал, оборил очи на гърдите си, па й казал: "Иди кажи на майка си, че аз не мога да извърша тази работа, но ако може тя, нека я стори". Когато дъщерята се завърнала, предала на майка си отговора на ратая. "Добре - казала тя. - Иди тури на огнището едно котле вода, ще ти омия главата." И дъщерята изпълнила заповедта. Майката турила коритото, приготвила сапуна и водата и повикала дъщеря си. Момичето си навело главата. Майката я сапунисала, па с един удар на брадвата й отсича главата.

При тези думи Любица потръпна. Този разказ й направи силно отвращение.

- Каква жестокост!... Възможно ли е?

- Самата истина, госпожо.

- А после как се е открило това престъпление?

- След убийството майката скътала тялото на дъщеря си в избата в една каца и още неуспяла да избърше кръвта от брадвата и ръцете си, дохожда кумът й.

- Какво си клала, кумице, та си кървава?

- Прасе заклах - отговорила тя.

- Е, опечи ми тогава една мръвчица от него. Майката нямало що да прави, слязла долу и отрязала едно късче от бута, опекла го и го поднесла на госта си.

- Е, че вкусно прасе. Пръв път ям такова месо - казал кумът.

- Хранено е, за това...

След като се наял, кумът си отишъл. Вечерта му дошле гости на вечеря ненадейно. Те нямали приготвена храна за гости, за това той пратил слугата си да поиска от кумицата му малко от прасето. Убийцата влязла пак в избата и отрязала няколко късове от бута и ги дала на слугата, който дошъл незабелязано подир нея и останал до вратата, видял, че в кацата стърчели човешки крака. Той казал това на господаря и гостите му. Породило се съмнение. Обаждат на полицията, която отива и открива престъплението. Майката е осъдена на смърт. - Извинете, госпожо, аз трябва да видя един господин в съседния вагон - каза адвокатът, като се поклони и излезе.

Любица остана пак сама. Тя се изправи на прозореца.

- Ужасно! - мислеше си тя още под гнетущото впечатление на Станевия разказ. Тая зловеща история я по-тресе. Тя с радост се видя сега свободна от неприятния спътник.

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух