напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



V.


Влакът стигна на софийската гара. С разтреперано сърце Любица гледаше в тълпата посрещачи там, няма ли да зърне госпожа Стридлова. Но тя я не видя.

Тя слезе от вагона, за да последва хамалина, който й понесе вещите, за да ги тури на файтон.

Някой й извика.

- Любице!

Тя се извърна. Приятелката й беше пред нея засмяна, радостна. Цалунаха се.

- Марийке!

- Любице! Аз не се надявах, мислех, че се шегуваш, но все пак излязох да се уверя.

- Нали ти писах, аз никога се не шегувам.

- Да вървим у дома - каза Стридлова. -Там ще си приказваме по-надълго и ще ми разправиш всичко.

И двете приятелки се качиха на файтона. Той бързо ги отнесе у Стридлова, чиято къща бе на два ката и пред която се простираше разкошна сенчеста градина.

Щом пристигнаха, домакинята показа в долния кат една стая на Любицата с думите: - Любице, влез в стаята си, тя е определена за тебе. Почини си.

И тя излезе.

- Свърши се - каза Любица, като остана сама. Първото й движение беше да иде пред огледалото. Тя видя лицето изморено и побледняло от вълненията и безсънното нощуване във вагона. Но тя си отдъхна свободно. Тя се почувствува почти щастлива. С напускането опротивелия град един товар бе паднал от раменете й, разтваряха се нови кръгозори. Тя беше свободна да постъпи както желае със себе си, никакви връзки не стесняваха волята й. И като се преоблачаше и китеше, тя усещаше, че нещо пее в нея, че гърдите й се разширяват и небивала бодрост изпълняше душата й. Гойчевият образ сега беше далеко, далеко в мърчината на далечността, а щастието, новият живот й се усмихваше приветливо.

Госпожа Стридлова се върна, седна срещу Люба и я запита:

- Любице, вярно ли е всичко онова, което ми писа?

- Вярно е. Писах ти самата истина.

- Не се съмнявам, че трябва да е имало други сериозни причини, които са те заставали да се решиш на такава крайна мярка.

- Съмняваш ли се? Аз ще ти разкажа всичко. Впрочем това всичко се състои в три думи: не го обичам.

Мария я гледаше стресната.

- Но как така? Аз зная, че вие се земахте по любов и ти беше тъй щастлива като годеница и младоженка.

- Истина е, но тогава бях, Марийке, заслепена. Слушай, той е човек груб, липсва му добро възпитание. Отначалото бе много внимателен и любезен с мене, но по-после така грубо се отнасяше, така стана ревнив... Когато сме на вечеринка или в общество, той ме дърпа, за да си отидем, и когато не го слушам, тъй силно ме стиска, та ръката ми по-синее. Не е ли това варварско обращение? Пред хората никога не ме ласкае, конфузи ме... А в къщи, след като ме огорчи вън, почне да ми се лигави... Че защо ми е такава нежност? Да мислят хората, че той ме мачка и аз му се подчинявам кой знай защо... Не, това не можах да го пренасям. Никога не пристъпва към мене с ласкави думи, с деликатни обращения, за да ме разположи към себе си. Животът ни бе прозаичен и всеки ден едно и също. Нахраним се, после спане, пак ядене и вечно тая убийствена монотония... Това тъй ми омръзна, че аз почнах да го ненавиждам и всичко наоколо ми ме дразнеше. Тебе всичко това може да ти се види детинско, глупаво, тъй ли? Но на мене е нетърпимо и ужасно тежко. Ето защо аз реших, докато съм още млада, да го напусна. Може би ще си намеря някой другар, който да отговаря на моята душа, на моя темперамент. Аз не ща богатство, имам си пари, аз искам душа да я любя, да ме люби.

Марийка слушаше доводите на Любица, които не й се виждаха достатъчно основание за подобна постъпка, но тя разбра, че с нищо не би могла да я разубеди, щом тя е сторила тая решителна постъпка и е решила да се не връща при мъжа си. Тя познаваше нейния упорит характер от момиче и за това й каза:

- Размисли, Любице, добре, да не се каеш после. До развод мъчно ще стигнеш при тези причини.

- Но нема това не е достатъчно?

- Съвсем не.

- Малко ми е грижа.

- Но помисли...

- Каквото ще да става.

- Не говори тъй, Любице!

- И няма що да говорим за миналото. Аз гледам бъдащето.

Мария се замисли.

Тя се опита по мек начин да подействува на приятелката си. И като я погледна вторачено и скръбно в хубавите й черни очи, каза й:

- Ти си права донейде си. Той би трябвало да те почита и обича като добра другарка, която заслужава обожаване. Но ти ще ми позволиш да бъда откровена?

- О, разбира се.

- Животът, Любице, не е поезия. А най-малко поетичен е той у нас българите. Нашите мъже са длъжни да изкарват хляба и разноските за семейството, а това ги отдалечава от поезията. Постоянните грижи, постоянните тревоги огрубяват мъжете. Гледай трезво на живота.

- А защо като годеници са тъй внимателни?

- Там е друг въпросът. Тогаз годениците преживяват наистина най-хубавия период на живота си. Това е първото увлечение и в него те безумно вървят. Но по-сетне това полека-лека изчезва, настъпва едно изтрезняване. Като се оженят, свикнат един с други, налегнат ги други грижи и ето че ласките и постоянното седене на мъжът в полите на жената е невъзможно. Действителният живот не е поезия. Поезията се заменява с хармонията, която ще владее между съпрузите.

- Марийке, ти гледаш през други очила на нещата. Аз не съм съгласна с тебе. И уверена съм, ти говориш всичко това с цел да ме убедиш да се върна при мъжа си. Но това, казвам ти, не ще бъде! Никога не ще се върна. И ако продължаваш да ме увещаваш, ще считам, че ти съм неприятна, и ще потърся друго прибежище.

- Любице! Ти знаеш колко те обичам: моята къща е твоя.

Любица й стисна ръката.

- Благодаря ти.

Тя помисли, после прибави:

- Имам и друго нещо. Ако ти би чула неговите възгледи върху жената, то уверена съм, ти би го повече възненавидела от мене.

- Какви са те?

- Най-ръждиви. Той намира, че жената е родена за семейството, да седи в къщи, да развъжда и отгледва деца, и че тя стои по-ниско в умствено и нравствено отношение от мъжа.

- О, това е жестоко.

- Видиш ли? Казвам ти: той е същински турчин-азиатец. Той казва, че мъжът трябва да обича жената, но никога да не се унизява пред нея, а да пази своето мъжко достойнство.

- А това съвсем не е по твоя характер.

- Чини ми се, че и по твоя не е?

- Моят мъж поне не е такъв.

- Ето защо ти гледаш така на нещата, защото си доволна от мъжа си.

Дойде и снахата на госпожа Стридлова, Вера. Тя бе висока русокоса млада жена, с жив и откровен характер, с бляскав поглед и звучен глас.

След като се поздравиха и приказваха, Вера каза на Любица:

- Днес след обяд ще имаме гости и ако обичаш, да те запозная.

- Кои ще бъдат те?

- Само един.

- Кой?

- Един млад и мил господин.

- Охо! Както го разфали!

- Ерген, същ красавец...

- С демонска душа? - изсмя се Любица.

- Ти даде своето заключение, преди да го видиш. Уверена съм, че след запознаването ще измениш мнението си. Мария се намръщи.

- Веро, ти като че изкушаваш Любица? Защо непременно да я запознаваш с Тихова?

Любица се усмихна.

- О, сега съм по-благоразумна, Марийке, и не съдя за хората по тяхната вънкашност. И моят мъж е хубав. Но за мене е демон.

- Права си, че за човека не трябва винаги да се съди по неговата вънкашност, ако и да казват, че под хубавото лице се крие и хубава душа - каза Марийка.

- Не винаги, но възможно е вашият хубавец да има и добра душа.

- Струва ми се - каза Вера.

- Тогава аз като вдовица вече и на момински начала би трябвало да се погрижа повече за себе си. Може би, де да знаеш, да му се харесам някак си - и Любица се изсмя.

Когато Мария излезе, Любица се обърна към Вера, като си поправяше нещо пред огледалото:

- Веро, ти ме заинтригува с тоя Тихов. Нещо ми каза, че той няма да ми бъде чужд - и тя се усмихна.

- Това е едно щастливо предчувствие.

- Защо?

- Защото уверена съм, и ти нему няма да останеш чужда.

- Да?

- Кой знае дали съдбата не те води тука...

В противоположност на Мария, Вера беше лекомислена жена. Тя гледаше леко на живота, леко гледаше и на Любициното положение. С отхрана недостатъчна, без твърди нравствени правила, хубавица и жизнерадостна, тя беше вече дала повод на клюки в града, дето живееше мъжът й. Тя изпитваше сега едно скрито удоволствие да тури в изкушение сърцето на Любица чрез сближаването й с това столично конте, кавалер, желан и на девици, и на жени...

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух