напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



VII.


Докато Гойчев прекарваше мъчително тежки дни, Любица, напротив, преживяваше най-щастливите минути на живота си...

Нека се повърнем при нея в първия ден от пристигането й в София.

Часът беше три, когато Любица се яви в салона на госпожа Стридлова, облечена в една дълга копринена роба, с малко деколте, което оставяше открит белия й врат, украсен с два реда ситни бисери. В косата й светеше една малка брилянтова игличка. От нея вееше такава пролетна свежест, такова обаяние, като че ли никакво душевно сътресение не бе станало с нея. Като че ли столичният въздух я освежи. При появяването й Вера, която се улучи сама в салона, извика от възторг.

- Заклевам се, че ако бях мъж, бих си изгубила умът. Толкоз си прелестна! А нашият гостенин, който е поклонник на хубостта, би се влюбил веднага в тебе - извика Вера.

- И ако да би се влюбил, това не би било опасно - изсмя се Любица.

- Защо?

- Затова, че той ще бъде само влюбен.

- Толкоз по-зле.

- Не, опасно щеше да бъде, ако бих се влюбила аз в него.

- Но това би било щастие за него - каза Вера.

- А за мене?

- Е, това не зная.

- Но представи си, че и двама се влюбим един в друг. Тогава?

- Там вече не се бъркам - каза Вера.

Додето траеше тоя къс разговор на младите ветрени жени, звънецът иззвъни.

- Кураж, Любице, той иде. О, боже, каква грозотия е!... - каза Вера лукаво.

Тя отвори вратата. Слугинята се показа с една визитна картичка в ръка.

- Кажи му да дойде.

Влезе един млад гостенин, модно облечен, весел, със светски маниери, с цвете на сетрето, и пристъпи до Вера, която го посрещна. Той вежливо й цалуна ръка.

- Госпожо, верен съм на обещанието си.

- Благодаря, приятно ми е, че дойдохте, аз ви очаквах.

Вера се обърна към Любица, която седеше на креслото с обърнати очи към гостенина.

- Любице, позволи ми да ти представя господин Тихова.

Тихов пристъпи до Любица, събра си двата крака и вежливо й се поклони. Тя веднага му подаде ръката си.

- Госпожа Гойчева, моя близка приятелка и наша гостенка - добави Вера.

- Много ми е приятно, госпожо, че имам щастливия случай да бъда представен на така добра ваша приятелка с такава чудна красота - каза Тихов.

- Господине - побърза да каже Любица, - вие сте много щедър във вашите комплименти.

- Извинете, госпожо, аз казах само истината. Тихов седна близо до Любица. Завърза се жив разговор. Говореха върху разни въпроси. Любица бе очарована от неговите изящни маниери, от неговия глас. Тя го слушаше с увлечение. Тя често се вгледваше в прозрачните му сини очи, като че искаше да открие душевния му мир или пък да го покори. Тя се въоръжи с всичката сила на очарованието си. Лицето на Тихова се бе цяло зачервило. Той като че ли се намираше под нейното влияние. При всяка среща на погледите Тихов трепваше и оборваше очи. Това Любица забележи. В нейната душа също ставаше нещо.

Тихов бе момък на двайсет и шест години, среден ръст, с тънки руси мустаки, с лице кръгло, бяло и правилно, с очи сини, които имаха женствен поглед. Той бе наистина хубав момък.

Влезе домакинята.

Тя се здрависа с госта и като видя, че вече Вера ги е запознала, обърна се към нея:

- Веро, замени ме пред гостите още малко. Аз имам една дребна залисия.

И тя тръгна към вратата, па се извърна оттам усмихната.

- Изглежда, че и без мене няма да им е досадно...

- Нямай никакво съмнение в това - отзова се Вера.

Разговорът между двете дами и Тихова следва още няколко време чевръст, лек, духовит. Тихов ловко пущаше тънки комплименти за Любица. И на двамината очите светяха, лицата им бяха развълнувани.

Тихов поиска позволение от дамите да види часът. Но когато го погледна, Любица му каза:

- Щастливите часът не гледат.

- Госпожо, аз съм толкова щастлив във вашата компания, че ако не се боях да не ви стана досаден, бих седял може би цял век.

- Колко сте излиятелен. Казано много...

- Самата истина, госпожо.

- Не остава, освен да седите - каза Вера.

- Време е вече за разходка и навярно вие ще излезете с гостенката си да я разведете из столицата. А да ви задържам, не искам.

- Ако тя иска, с удоволствие - каза Вера.

- Съгласна съм - каза Любица, - с едно условие.

- Какво е то, госпожо? - попита Тихов.

- Ако господин Тихов ни придружи. С това ще покаже, че наистина нашето общество му е приятно.

- Не зная да съм бил някога по-щастлив. Съм на ваше разположение.

- А сега за награда на вашата готовност, ще ви оставим сами, за да се приготвим.

И госпожите отидоха да променят дрехите си.

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух