напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



X.


Тихов беше изящен светски момък.

Той беше следвал правото в някои френски градове, после в Париж.

Той беше го учил повече по бирариите и кафенетата Soufflot и d'Harcourt в латинския квартал във веселото общество на по-богатите французки студенти и на веселите гризетки, тъй обичани от Пол де Кока, като героини за романите му, и тъй художествено обезсмъртени от Мюрже.

Тихов беше продукт на парижките булевари.

Парижките булевари бяха превъзпитали и преродили в атмосферата си тоя български син и бяха го повърнали на България такъв, какъвто го виждаме.

Той знаеше да се облича изящно, да говори изящно, да седи изящно, да ходи изящно, да мълчи изящно; той знаеше да бъде изящно ненужен човек и изящно пуст човек.

На сетрето винаги с цвете, в очите с нежна усмивка, на устата винаги с готов заучен комплимент и светска банална фраза за дамите.

Това бе завършен тип на френски poseur.

И затова беше приятен на лекомислените или светските жени, които украсяват вече нашето общество.

Той се не беше учил - той бе харчил парите на богатия си баща просто и недовършил правото, бе се върнал в България недоучен, горд, лъскав и негоден за никаква сериозна работа. Едничката важна задача на живота си той бе съгледал в задирянето на жените, в ролята на моден кавалер, прекрасен и неотразим. И той имаше успех между тях... По протекция Тихов имаше добра служба. Той само служба можеше да има. И той я имаше такава, каквато отговаряше на вкуса му: служба без работа - богато платен мързел.

Трудът за него беше тежко бреме.

Дългът му беше отвратителен.

Той не можеше да съсредоточи вниманието си в никакво занятие.

Млад и в разцвета на сили и енергия, той беше вече духовен инвалид, негоден, ненужен член на обществото.

Животът гърмеше край него с деятелността си, с усилията си, с непрестанния си напън към напредък и го отминуваше, оставяше го чужд и безучастен, щастлив в своята изящна леност и изящно безделие на красив обществен паразит.

Той щеше да бъде такъв красив и зловреден паразит през целия си живот, той бе създаден за това и се чувствуваше благополучен.

В примката на такъв човек попадна Любица.

Тя бе свършила гимназиално образование. Из гимназията заедно със свидетелството тя изнесе всичките недостатки на възпитанието, всичката халтавост на характера и душата и ветреното лекомислие към живота, които другаруването с ветрени девойки, при отсъствието на умен школски надзор, присаждат в крехките и възприемчиви на кривото и порочното природи на младите гимназистки.

Защото нашите девически гимназии въобще дават много науки непотребни и малко истинска отхрана. Те обогатяват ума със знания и не облагородяват духа и сърцето.

Тя се ожени млада по любов, с Гойчева, като му донесе значителна зестра, бидейки дъщеря и едничка на богат баща.

Гойчев не знаеше, че в тая прелестна Любица той зимаше романтична и мила, и ветрена кокетка.

С характер сериозен, с ум трезен, человек деловит и прибран, в заслеплението на първата любов той не видя това. Само след първите месеци от женитбата им той съгледа всичката разлика в характерите им, но залюбен страстно в прелестната жена, Гойчев се не обезсърчи. Той залягаше всякак да й угоди, предупредяваше всичките й желания, не жалеше парични жертви да удовлетворява вкуса й за богати модни носии и да й доставя светски развлечения. Но той бе сериозен и сух, а у Любица повече се развиваха врождените наклонности за воля, суетно блестене и кокетство. Тя се вслушваше с наслада в комплиментите, хубавица, тя ламтеше да пленява, да завоевава вниманията и сърцата... И тя сега намираше, че мъжът й бе много вулгарен и прозаичен за нея, стори й се, че не беше той идеалът, който бе мечтала, че не са биле създадени един за други, и реши, че тя е принесена жертва на един недостоен мъж.

Разочарованието облада и Гойчева, той губеше спокойствието си, червекът на скръбта загриза сърцето му.

Без да престане страстно да обича жена си, той стана суровичък, раздразнителен, натякванията станаха по-чести от усмивките. Любица му отвърна със същата суровост. Тя фана да мисли, че той е деспот, тя фана да му намира недостатки, по-напред несъгледани. Заредиха се препирни, неприятни семейни сцени. Любица се почувствува дълбоко нещастна. Тя нагрози мъжа си. Животът й в къщата му стана тежък. Любица се почувствува страшно угнетена и жедна да скъса веригите, които законът и обществените обичаи бяха наложили на волята й.

Един път тая мисъл, зародена в умът й, в Любица произлезе решителен преврат. Сега тя вече виждаше в Гойчева един враг. Тя обяви война на тоя враг, война глуха, упорита, безжалостна, а въображението й вече рисуваше цяло бъдаще от свобода, любов и блаженство при любим човек, чийто вълшебен и поетически образ й се мяркаше в далечината на лазурния кръгозор на мечтите й. Тя се зачете в романите на Мопасана, Бурже; углъби се страстно в Толстоевата Ана Каренина... Мъченията, тревогите на Гойчева бяха големи; той виждаше, че е изтървал безвъзвратно сърцето на тая любима и прелестна жена; нейната растяща отчужденост заедно с мъката усилваше любовта му към нея. Когато се върнеше в къщи от службата, той намираше се това ледено лице, се това студено и упорито мълчание, под които се криеха досади и затаен гняв.

Така минаха две години. Той беше нещастен, но той нито подозираше, че имаше по-голямо нещастие - да види един ден жена си избягала.

Представлението на Нора има съдбоносно значение за Любица. И без това тя би рано или късно привела в изпълнение решението си да се раздели от мъжа си и да потърси другаде щастие за своята алчуща любов и възторги млада душа. Но то само свали завесата от очите й и й показа пътя. Героинята Нора напускаше мъжа си за една обида само, зарязваше двете си деца и отиваше някъде... Идеализираната гневна съпруга беше величествена. Ибсен с любов бе изразил нейната душевна възвишеност, той беше й отдал всичкото си съчувствие и сила на таланта, за да ни я направи симпатична. Любица се видя в положението на Нора и зе ролята на Нора. Тя избяга от противния мъж. Нора беше млада, хубава и имаше право на щастие. Имаше го и Любица, също млада и хубава. И Любица избяга.

В същност Любица, ако и фантаксана и суетна, не бе покварена жена. Но темпераментът й, тъй отличен от мъжовия й, възторжената й поетическа природа, която гледаше на живота през очите на дете палаво и егоистично, при това и обществените влияния, представи й домашния кръг много тесен и неудовлетворителен за нейната поривиста и жаждуща свобода и щастие душа. Гойчев не бе човекът, когото бе търсило нейното сърце и нейното въображение.

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух