напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XIII.


Бяха минали десет дена. Напразно Гойчев очакваше връщането на жена си. Той прекарваше мъчителни дни в неизвестност. Но и неговата мъжка гордост не му позволяваше да се унизи - това лежеше в характера му. Но времето минуваше. Той й написа второ писмо, в което я молеше да се върне. А Любица не искаше и да знае за връщане или пък да му отговаря.

Една сутрин той пристигна у Стридлови. Любица още спеше и съвсем не очакваше идването му.

- Любица е тука? - попита Гойчев запъхтян Стридлова, която го посрещна.

- Заповядайте.

И тя го прикани в салона.

- Какво мисли тя да прави? Защо не се връща? - попита Гойчев, когато седнаха на канапето. Лицето му бе съвсем изменено от страдание, под очите му имаше тъмни дъги от безсънни нощи.

- Не зная, г-н Гойчев - каза госпожа Стридлова, като подигна рамене, - коя е причината, за да дойдете до тоя край?

- Уверявам ви, госпожо, нищо не зная. Едно зная, че една вечер, като се върнах в къщи, нея я нямаше.

Гойчев се впусна в оплаквания против жена си.

Той си изказваше горестта на Мария, изказваше й всичката дълбочина на раната на сърцето си, жеден да сподели с някого скръбта си, и той пръв път тука правеше това. В Русе Гойчев бе утаил истината по внезапното изчезване на жена си даже от Лаврови. Надеждата, че тя ще се свести и ще се върне, го мамеше и той не искаше още да става шум около тая семейна трагедия негова.

Той с очудване видя, че Марийка, като не одобряваше постъпката на Любица, не изразяваше възмущение, че тя като да съчувствува на жена му, на която бе дала гостоприемство. Очевидно, Любица го беше описала с черни багри, бе преувеличила пред приятелката си причините за разрива. Но той нито подозираше, че госпожа Стридлова бе търпяла снизходително сближаването Любицино с Тихова. Мария, която отначало се отнесе неодобрително към необмислената постъпка на приятелката си, движима от съчувствие на жена към жена, възмутена от разказите на Гойчевата суровост и деспотизъм, беше намерила естествено това, дето Любица прекрасна и в разцвета на младост и жизненост, бе се залюбила с тоя младеж, който можеше и да я земе. И понеже тя не можеше да попречи на природното влечение, тя не правеше никакви сериозни усилия да вразуми Любица. Даже тайно тя си казваше, че на нейно място едва ли не би постъпила така.

- Де е тя? Ще трябва да се обясним с нея и да я вразумя - каза нетърпеливо Иван.

- Тя е у сестра ми.

Мария излъга.

Любица беше у Тихова.

- Моля ви, повикайте я.

- Почакайте - и Мария излезе.

След един час Любица влезе при Гойчева със студени и строги думи:

- Какво искате от мене? Струва ми се, че безразсъдно беше да идвате в чужда къща, да тревожите хората.

- Любице!... Остави каприза настрана. Не ставай дете. Срамота е.

- Аз не капризнича, господине. Моето поведение досега ви показа ясно моето твърдо решение.

Той я фана нежно за ръката.

- Слушай, мило дете, ела да си вървим, как не ти е мъчно за детето!

- Детето! - издума Любица. - Изпрати ми го, ако обичаш. Аз ще го гледам.

- Любице, кажи ми, от що беше ти недоволна?

- От всичко.

- Как така?

- Ей така, от всичко около тебе и от самия тебе. Ти ме не разбра и следователно не си за мене.

- Ах, Любице, дали аз не те разбрах или ти мене?

- Се едно, както и да бъде. Отсега нататък с тебе нямам нищо общо.

- Това ли е твоето последньо решение?

- Това.

Гойчев я изгледа мрачно.

Тя излезе.

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух