напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XIV.


Гойчев излезе с отчаяние в душата.

Той тръгна из града.

Многолюдните улици се въртяха пред него с човешкото си гъмжило, той не чуваше шумът, не виждаше живота.

Той ходеше като насъне.

Не бил никога в София, без познайници в нея, той се скиташе самотен, отдал се всецяло на горестта си.

Гойчев даже бе доволен, че е непознат в тоя град и злощастието му нямаше да привлече съжалителните или присмехулни погледи въз него.

А умът му се беше при Любица.

Нейните сопнати слова звънтяха като погребален звон на ушите му.

Но да се върне без нея в Русе - какво ужасно нещо!

Смъртта му се видеше сега по-малко тежка.

Без Любица той не можеше да живее.

Ако тя би склонила да се върне, той би паднал на колене пред нея и би й цалунал краката.

Всичката му мъжка гордост се изпари.

Всичкият му характер се изгуби.

Той би бил готов на всичките жертви, всичко да прости, всичко да забрави, само любимата жена да се прибере под домашния покрив.

Само детето му да има майка си и той жена си.

Но студените й като лед думи звънтяха на ушите му, отнимайки всяка надежда.

И той ходеше като щур из улиците.

Красотите на столицата, булеварите й, градините й, монументалните й сгради - всичко това го оставяше безчувствен.

Градът беше пълен само с образа на Любица, само с нещастието му.

Скитането го умори.

Той се отби в градската градина и седна на една пейка под акациите.

Главата му пръщеше.

Върволякът пред него изглеждаше на призраци безплътни и присмехулно безучастни.

Сега той почувствува нужда от познат, от близък човек, с когото да се поразговори.

Той усещаше нужда да чуе някакъв съвет, някакво мнение, за да се оправи в забъркаността на мислите си, които пълнеха главата му и гърдите му като с куршум.

За госпожа Стридлова той даже не помисли, той разбра, че не у нея ще найде жадуваното участие към безизходното си положение.

Пред него из алеята течеше пъстрото и пременено множество, но то не съществуваше за него.

Внезапно един висок, добре облечен господин го приближи и му каза весело.

- А, господин Гойчев! И му подаде ръката си.

Гойчев изгледа стреснато господина, който с това възклицание го изтръгна из хаоса на вихрените му мисли.

- Господин Киров? - попита Гойчев, като стана.

Той позна русенския съгражданин, който бе служил с него.

- Същият - извика Киров.

След първите приветствия Киров му каза въпросително:

- Вашата госпожа е тука?

- Да - отговори Гойчев.

- На разходка е дошла.

- Да, у госпожа Стридлова.

- Дошли сте да я вземете вероятно?

- Да.

Гойчев произнасяше тия къси отговори с глух глас, който сякаш излизаше не из гърдите му, а из земята.

- И добре ще сторите... Не обичате ли да се разходим?

- Добре.

И Гойчев тръгна с Кирова. Тръгнаха из по-уединени алеи, в които се изгубиха.

........................................................................................

Гойчев надвечер се върна у Стридлови.

Тоя път той завари Любица в къщи.

Тя беше много възбудена и разстроена.

Тя се изправи обаче спокойна и прие ледено изражение на лицето си. Сякаш тя се готвеше да посрещне с първата твърдост новия двубой.

Гойчев застана пред нея трепетен и каза:

- Аз пак дойдох.

Любица не отговори. Тя гледаше безучастно.

- Защо? - попита след няколко време тя.

- Дойдох да ти кажа, че аз научих същинските причини на твоето упорито маене тук.

- Да ги чуя - спокойно каза Любица.

- Те са тези, че ти си се увлякла в един млад, пустоглав младеж и с него обръщаш гръб на мъжа си и на детето си.

- Отде знаеш ти това? - извика Любица.

- От хората, Любице. Те не пасат трева. Твоето поведение е обърнало внимание на хората.

- И добре са направили - с хладнокръвие отговори Любица.

- Значи истина е?

- Истина е.

- И ти го признаваш?

- Защо не? Аз сега намерих човекът, който ми трябваше.

И с тези думи тя обърна гръб и излезе из стаята.

Гойчев отиде на хотела си, облян в пот. Той мислеше, че е луд.

- Не, край на всичко!... Не може да се живее - каза той.

Па грабна револвера си и го посочи към сляпото ухо. Па като тури пръста на езичето, приготви се да щракне. Но в същия миг отстрани оръжието и го фърли на пода.

- Да бягам, да бягам оттука! - извика той.

Па грабна чантата си, качи се на файтон и тръгна за гарата.

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух