напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XIX.


Вечерта Мария и Любица стояха в градината. Те и двете бяха замислени.

Лицата им бяха възбудени; очевидно бяха имали разговор върху жизнения въпрос.

Най-после Мария прекъсна мълчанието си и каза на Любица, като й стисна ръката:

- Да ти дам, драга приятелко, един мъдър съвет?

- Да го чуя?

- Върни се при Гойчева и детенцето си. Не бъди жестока. Ето, ти видя каква е любовта на сегашните младежи. Ти имаш добър мъж, иди при него.

- Може би ти да си права - отговори Любица с устремен поглед някъде. - Той е наистина великодушен. Това писмо след тая катастрофа... Аз сега виждам, че той наистина пак ме обича, но...

- Но какво?

- Аз не мога да се върна при него, ако и да ми стана мъчно за детето.

- Напразно, ти не трябва да капризничиш, а да се съгласиш и да си идеш.

- Но аз ще се унизя. И аз по-скоро умирам, отколкото да потъпча гордостта си.

- Любице, няма какво да се унизяваш? Това не е унижение. Ти го правиш за един мъж, който те горещо и безкрайно обича.

- Но как ще живея с него сега, когато той всичко знае..

- Но той ти прощава и те чака с отворени обятия.

- Ох, и аз не зная що да правя. Виждам, че направих голяма грешка, и ми се струва непоправима - с болезнен глас произнесе Любица.

- За да се поправи злото, никога не е късно. Съгласи се и му напиши една телеграма, че ти се връщаш. Няма нужда от Кировото посредничество. Ако искаш и аз мога да те придружа до Русе.

- Марийке, моля ти се, остави ме тази вечер да си помисля и утре ще ти отговоря.

Любица се чувствуваше убита, нещастна. "Страшна душевна криза преживявам. Като че ли някакъв прелом става в душата ми. Волята ми ме напуска и чувствувам, че се обръщам на тесто, което може всякак да се мачка" - думаше си тя.

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух