напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XX.


Любица тая вечер не вечеря. Тя проживя най-тежки часове тая нощ. У нея ставаше борба. Тя направи сравнение между мъжът си и Тихова и сега първи път начена да търси хубавите страни на Гойчева, и колкото по се вдълбочаваше в размишления, толкова по-добър го намираше. Тя дойде до съзнанието, че мъжът й е бил по-прав и че тя не можа да го разбере. И тя начена да се обвинява за своята несправедливост и жестокост. Любица извади няколкото писма на Гойчева и ги прочете. Сега тя не ги четеше като по-рано, а всяка дума обмисли и на всеки ред се спираше. В тях имаше толкова великодушие, толкова преданост, а на всичко това тя бе отвърнала с презрение.

- Колко е жестоко - помисли си тя - да обичаш някого, а той да ти отвръща с презрение! За да можах да разбера това, трябваше да бъда аз наказана по същия начин, само с тая разлика, че когато той ме напуска, аз не би се унизила никога да го повикам пак или пък да му се моля. Сега аз го презирам. Боже мой! Какъв звяр съм била аз!... Повлечена от дявола, да напусна къщата си и детето си!...

И Любица си припомни последното писмо на Гойчева, в което й казваше, че неговите врата са винаги отворени за нея. Две бистри сълзи се търкулнаха по страните й.

- Ще се върна - реши тя.

И написа на мъжът си:

"Чакай ме утре на гарата. Аз тръгвам с Марийка".

Когато написа телеграмата, зората вече се сипваше. Любица се изправи и начена да ходи из стаята. Сърцето й бе болезнено свито, очите малко хлътнали от душевните терзания през цялата нощ.

- Още няколко часа и аз ще бягам оттука, от тази душна атмосфера, от този шумен град, пълен само с лицемерие и измяна. Ах, по-добре би било да умра! Защо ми е повече живот? Какъв ще бъде той? Терзания, мъки неописуеми.

И Любица кършеше пръстите си.

Денят замести нощта. Скоро в къщата се чу тропот. Слугите бяха станали. Любица грабна един шал и излезе в градината. Чистият утрен въздух я лъхна и Любицините нерви се поуталожиха, но тя се изпитваше тежка мъка. Погледът й блуждаеше около цветята, тя като че ли не бе в състояние нищо да мисли. Само преди двайсет и четири часа всичко й бе тъй приятно и мило!... И цветята, и хората, и природата, а сега - всичко тъй отвратително!

- Любице, защо си станала толкова рано? - чу се гласът на госпожа Стридлова, която се показа на вратата на градината и тръгна към нея.

Любица се стресна.

- Излязох да подишам малко въздух.

- Спа ли добре?

- Не, не можах да заспя цяла нощ.

- Това личи на лицето ти. Ах, Любице, как ми е мъчно, като те гледам да се терзаеш така! Стоянке, донеси ни тука кафето - заповяда Мария на слугинята и като се обърна към Любица, попита я:

- До какво решение дойде тази нощ?

- Да се върна.

- Как? - извика възхитена Мария.

Любица й показа телеграмата.

Мария прочете няколкото съдбоносни думи там, па прегърна Любица.

- Ах, колко те обичам сега, Любице. Това е благородно. Миличка, миличка - тя я целуваше по челото.

Изпрати се веднага телеграмата.

- И ти ще да тръгнеш?

- Още днес, но с условие и ти да дойдеш с мене.

- Съгласна съм. Ще ти постоя на гости пет-шест дена.

- Даже повече, ти ми си сега най-много нужна.

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух