напред назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXI.


Любица фана да прибира вещите си за път.

Сърцето й се свиваше болезнено.

Всичко това, що бе се случило от два месеца насам, й се виждаше като сън, пълен със зари и възторги най-напред, а свършил с мрачни облаци и с воя на отвратителна буря.

Тя се връщаше при мъжа си.

Тя се връщаше унизена, засрамена, съсипана от горест.

Гордостта й се възмути.

Тя се спря прибледняла.

- Не! - извика тя решително.

Светът й се зави, предметите в стаята зеха да се въртят и тя падна на канапето, зарови глава в ъгъла му и остана в това положение неподвижна като мъртва.

Когато дигна главата си, тя се озърна плахо наоколо си, да се увери дали я е видял някой, и помисли:

- Подлост! Втора подлост! Аз му телеграфирах вече. Жребият е фърлен.

И тя почна пак да нарежда вещите си в куфара нервно, бързо.

- Ще ли го обикна пак? - мислеше си тя. - Боже, колко е добър! Той ме обича пак!

И тя полагаше дрехите тревожно.

- Далеч, далеч от тая проклета София, от тоя вероломен свят, от тоя мерзавец... - продължаваше да мисли тя.

Сега туряше синята си роба, с която бе посрещала Тихова. Едно неизразимо отвращение я облада. Поиска й се да зафърли тая дреха.

- Би трябвало и себе си да зафърля някъде - каза тя и тури синята роба.

"Тя ще бъде пак моето слънце и моето божество" - дойдоха й на ума думите, прочетени в Гойчевото до Кирова писмо. - Не, аз съм едно нищожно същество.

Току-що бе свършила работата си, слугинята дойде и каза, че господин Киров е дошъл.

Любица се намръщи.

- Кажи на господин Кирова да ме извини, много съм занята сега.

Слугинята излезе. Любица не пожела втори път да срещне Кирова, тя чувствуваше някакво стеснение да му обади за решението си.

Неговите пофали би я наранили. Уболяното й сърце не можеше да пренася никакви нови вълнения и гордостта й страдаше.

Вечерта двете приятелки бяха на път за Русе. Гойчев бе излязъл на гарата да ги посрещне. Радостта му, че я вижда, бе голяма. Той я посрещаше като един мъж, комуто жената е била на разходка, и я очаква с нетърпение.

- Благодаря, благодаря ти, Любице - каза той. - Ти си много добра, много мила.

- Как е детето? - попита тя.

- Постоянно те търси.

Очите на Любица се наляха със сълзи.

Гойчев забеляза това. Той я фана под ръка и когато я поведе към файтона, последван от госпожа Стридлова, пошушна й:

- Сега ще бъдем щастливи. Нека забравим миналото. Покъртителна бе картината, когато прехласнатото й детенце я видя. То простря ръчички към нея с думите:

"Мама, мама, ето мама, мойта мама!" и се уви в полите й. Любица се наведе, прегърна го и струя сълзи заляха лицето й. Гойчев и Стридлова бяха неми свидетели. И на двамата очите се наляха със сълзи.

Едвам тогава Любица се обърна към мъжа си и се фърли на шията му:

- Иване, наистина ли ми прощаваш? - викаше тя, като го цалуваше по устата, по бузите, по челото, по главата, луда от умиление и радост.

- Сладка Любице, ангел мой! - душеше я той с прегръдките си, обсипваше главата й със страстни цалувки.

 


напред горе назад Обратно към: [Нора][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух