напред назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]



V. Продължение от нощта


Доктор Соколов чукна на своята вратня. Една стара жена му отвори и той влезна, като попита бързешком:

- Клеопатра какво прави?

- Пита за тебе - отговори бабата усмихната. Докторът премина дългия двор и влезе в стаята си. Тази стая, която му служеше за работа, за аптека и за спалня, беше гола, широка, с долапи в стените и с дълбока камина. На едната поличка стояха наредени всичките му лекарства; на масичката - хаванче, няколко медицински книги, разхвърляни, и револвер. Над леглото му висеше двуцевна пушка с чантичката. Само една картина украсяваше стаята: образът на черногорския княз Никола, а под нея - фотографията на някаква артистка. Всичко показваше, че тук е жилище на един разсеян ерген: неприбрано, тихо, волно. В ъгъла зееше полуотворена врачка на килерчето.

Там преди три години нощуваше покойният Левски. Докторът хвърли феса и сетрето си небрежно, приближи се до врачката, изпляска с ръце и извика:

- Клеопатро! Клеопатро! Никой не отговори.

- Клеопатро, излез, гълъбице!

Из килерчето се раздаде някакъв глас.

Докторът седна на един стол сред стаята и извика:

- Тук, Клеопатро!

Една мечка излезе.

По-право - едно мече - самка.

То приближи, като влечеше широките си лапи по пода и ръмжеше радостно. Па се повдигна и опря предните крака на коленете на доктора, като отваряше големи уста с бели остри зъби. То се галеше като кученце. Докторът го помилва по пуховата козина на главата, даде си ръката да я полиже. То я облиза цяла, па я лапна.

Тоя звяр, хванат в Средня гора още паленце, беше подарък от един селянинловец, комуто Соколов излекува сина от опасна болест. Докторът се привърза твърде силно към това животно и посвети много грижи да му даде добра отхрана. Клеопатра нарастваше благополучно под това нежно опекунство, приемаше лесно уроците по гимнастика и привързаността към господаря й растеше всекидневно.

Клеопатра вече играеше мечешка полка, подаваше шапката на доктора, слугуваше и пазеше стаята му като куче. Това беше истинска "мечешка услуга", защото присъствието й в къщата на доктора оттласкваше болните оттам. Но докторът малко го беше еня.

Когато дойдеше в разгара на полката си, Клеопатра ревеше ужасно и цялата махала знаеше, че Клеопатра танцува. Тогава и веселият Соколов танцуваше с нея.

Тая вечер той беше особено разположен към деликатната Клеопатра. Той извади къшей месо и й го даде от ръка.

- Яж, моя гълъбице; "гладна мечка хоро не играе", казват стари хора, а аз искам сега да ми поиграеш като принцеса.

Мечката разбра тия думи и изрева. Това значеше: готова съм. Докторът заблъска една тава и запя весело:

 

Димитре ле, русокосо момиче,

я кажи на майка си, Димитро,

да не ражда друго чедо като теб теб...

 

Клеопатра се изправи на два крака и заигра с въодушевление, като ревеше. Изведнъж тя се затече към прозореца и зарева яростно. Докторът, слисан, видя, че имаше хора на двора.

Той грабна револвера.

- Кои са там? - извика той, като бутна Клеопатра да мълчи.

- Докторе, заповядайте на конака.

- Ти ли си. Шериф ага? За какъв дявол ме викате сега? Кой е болен?

- Запри по-напред мечето.

Докторът направи знак на Клеопатра и тя влезе в килера, като ръмжеше недоволна. Той притвори врачката.

- Имаме заповед да те закараме в конака. Арестуван си - издума строго онбашият.

- Защо арестуван? Кой ме арестува?

- Ще узнаеш това там. Хайде, заповядай!

И подкараха доктора смутен и стреснат. Той предчувствуваше беда.

Когато излизаше из вратнята, той чу сърцераздирателния рев на Клеопатра, който приличаше на истински плач.

В конака беше смутни. Въведоха доктора при бея.

Той седеше на обикновеното си място, в къта. До него Кириак Стефчов четеше някакви книжа, над които надничаше и Нечо Пиронков, аазата. Беят, шейсетгодишен старец, прие навъсено доктора, но го покани да седне. У турците съществуваше тая тактика към обвиняемите, с цел да ги разположат към самопризнание.

Освен това докторът беше домашен лекар на бея, който го обичаше.

Докторът се озърташе смутено и с учудване видя на миндера връхната си дреха, подарена снощи на Кралича. Това откритие озари съмненията му.

- Докторе, тая дреха твоя ли е? - попита беят. Докторът не мислеше, нито можеше да отказва една очевидност. Той отговори утвърдително.

- А защо не е у тебе?

- Снощи я харизах на един сиромах.

- Дека това?

- В Хаджи Шадовата улица.

- По кое време?

- Тъкмо по два часа (по турски).

- Познаваш ли го?

- Не, но го съжалих, защото беше гол н окъсан.

- Как лъже сиромахът - каза Нечо презрително.

- Какво, Нечо. Който се дави в морето, и за сламка се хваща - пришъпна му съседът.

И беят се усмихна лукаво, като че улови някаква плитка лъжа. Той наздраве беше убеден, че дрехата беше смъкната от гърба на самия доктор. Това уверяваше и караулът.

- Кириак ефенди, дай книгите. А тия книги познаваш ли ги?

Докторът видя един вестник "Независимост" и една бунтовническа прокламация, печатана. Той отказа.

- Кой ти ги тури тогава в джоба?

- Казах ви, че дрехата харизах другиму, може да са негови.

Беят се пак ухили. Докторът чувствуваше, че тая работа взимаше лоша посока за него: изкарваха го най-малко в сношение с бунтовник.

Значи, снощният непознат е бил такъв! Камо да знаеше, той би предпазил и него, и себе си от беда.

- Повикайте ранения Османа! - заповеда беят. Яви се заптие с превързана от лакътя нагоре ръка. Той същият беше, дето смъкна дрехата от плещите на Кралича, в който случай биде ударен от куршума на другаря си. Той беше уверен, умишлено или по заблуждение, че гоненият комита го е ранил. Осман пристъпи към доктора:

- Този беше, ефендим.

- От него ли смъкна ти дрехата? Познаваш ли добре?

- Същият, той ме и рани с куршума в Петканчовата улица.

Докторът го изгледа смаяно. Той пламна от негодувание при такава тежка клевета.

- Това заптие лъже безсъвестно! - извика той.

- Излез си, Осман ага... Челеби - подзе пак беят със сериозен вид, - ти отказваш ли всичко това?

- Това е клевета и лъжа. Аз и не нося револвер с мене си, а снощи нито съм минувал из Петканчовата улица.

Онбашията се приближи до свещта, прегледа докторовия револвер, взет от масата му, и каза знаменателно:

- Четирите куршума стоят, един е изпразнен. Беят климна знаменателно.

- И тук грешка имате: тази вечер револвер не съм носил.

- Челеби, снощи по три часа, когато ставаше тая работа, ти дека беше?

Това нечаяно питане падна като гръм за Соколова. Той се силно изчерви от смущение, но отговори самоуверено:

- По три часа бях у Марко Иванов - детето му е болно.

- У чорбаджи Марка ти когато влезе, часът беше без малко четири; ние тогава излизахме - възрази онбашият, който беше срещнал доктора, когато отиваше у Маркови.

Докторът мълчеше попарен. Обстоятелствата се бяха сложили против него. Той виждаше, че се уплита.

- Или, кажи ни по-добре, откогато даде дрехата си в Хаджи Шадовата улица, додето отиде у Марка чорбаджи, дека беше? - обърна хитро въпроса беят.

Такъв ясен въпрос непобедимо изискваше и ясен отговор. Но доктор Соколов го не даде. По откритото му лице се четеше силна вътрешна борба, нравствено страдание.

Това смущение и това мълчание бяха по-ясни от изповед. Те допълняха другите доказателства. Беят виждаше пред себе си виновника, но попита за последен път:

- Кажи, дека беше по него време, челеби?

- Не мога да кажа - отговори тихо и решително докторът.

Този отговор порази всички. Нечо аазата смигна иронически на Стефчова, като че му казваше: улови се, клетият, в примката.

- Казвай, челеби! Де си бил по това време?

- Това не мога да кажа по никой начин... то е тайна, която моята докторска и човешка чест ми не позволяват да явя. Но в Петканчовата улица не съм бил!

Беят настояваше да каже, като му посочваше лошите последствия от това мълчание. Но докторът гледаше вече спокойно, като човек, който е казал всичко, каквото е имал да каже.

- Няма ли да кажеш нещо?

- Всичко казах.

- Тогава, челеби, ти ще ни бъдеш тая нощ гостенин. Заведете челебият в затвора! - каза беят строго.

Слисаният доктор излезе зашеметен от тоя куп обвинения, които не беше в състояние да обори; защото, както той сам каза, по никой начин не можеше да обади де е бил снощи по три часа.

 


напред горе назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух