напред назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXX. Любезен познайник


Карнарският хан е станцията на високия Троянски проход. Тук пътниците почиват, похапват, посгряват и тогава с нов запас от сили почват да възлизат по ребрата на Стара планина. Но една-две недели през зимата ханчето не посреща пътници, защото веявици сипват с дебели преспи стария римски друм навръх Балкана и той става непреходен. Всякакви съобщения между Тракия и Дунавска България се прекращават, додето троянските кираджии с египетски мъки не пробият тясна пътека из снега. Именно сега пътят беше затворен и ханчето пустееше. Ханджият българин, дребно, ухилено човече, с тъпоумно лице, посрещна твърде вежливо госта си и го въведе в голямата стая за гостите, която служеше и за всичко друго. Огнището гореше и Огнянов запуши чибучката.

- Имате ли други гости? - попита той ханджият.

- Нямаме гости. Балканът, като се затвори, затваря и моя хан... За къде така, аа? - попита ханджият, като изглеждаше някак любопитно госта си.

- Можеш ли свари едно кафе? - попита Огнянов, вместо да отговори.

- Можем, можем, как да не можем?... А за къде тъй, аа? - настояваше ханджият.

- За Троян.

- А откъде?

- От Бяла черква ида... Пътят добър ли е нататък?

- И аз съм от Бяла черква, но за Троян не можеш мина... Аз ти казвам, ти мене вярвай... - бъбреше ханджият, като подаваше кафето и гледаше вторачено в Огнянова, като човек, който иска да го познае.

Огнянов се наведе намръщено, за да избегне това досадно взиране. Ханджият му хвърли още един косвен поглед и се усмихна под мустак.

- Ханджи, ти си направил сладко кафе! - каза Огнянов строго и остави чашата.

- Прощавай, аа, аз мислех, че го пиеш шекерлия. Да ти направя друго!

- Не трябва!

- Не, пий, пий едно кафе-аз ти казвам, добре е...

- Какво има ново тъдява?

- Страхотии, убийства, обири всеки ден. Пътници няма, Балканът затворен, аз губя... Еле откогато изровиха Емексиз Пехливана - ти го знаеш де, - османлиите много запакостиха... Уж търсят комити, пък то - колят невинните хора. Аз ти казвам правичката, ти мене вярвай...

Огнянова удиви смелостта на ханджията: така можеше да се говори пред българин само. Затова той, в ролята си на турчин, намуси се кисело.

- Пезевенк, ти ако дрънкаш много-много, и тебе ще ти дойде нещо до главата.

- Аз зная пред кого се бъбра, аа- каза ханджият с фамилиарен тон.

Огнянов го изгледа още позачудено. Той поиска да се скара.

- Гявур, ти гаче си пиян!

- Графе, не се сърди де, че и аз на "Геновева" плаках! - отговори ханджият вече по български и му хвана десницата да се ръкува.

Огнянов видя, че го познаха. Това му досади силно. При това, и лицето, и безочливата обноска на ханджият му бяха противни. Той го измери с поглед и попита студено:

- Отдека си, ваша милост?

- От Бяла черква, Рачко Пръдлето! - отрекомандува се ханджият и подаде пак ръка, която увисна на въздуха.

Но Рачко се не оскърби.

- Защо се боиш от мене, графе? Или се срамуваш от името ми? То ми е остало от баща ми и ми е за чест... Защото, какво става от името? Името е нищо, но човек, като е честен, тогава и името е красно. Питай в Бяла черква кого викат Пръдлето, и всеки ще ти каже. Ти мене слушай. Като е човек с честта си, то и името, например, да кажа... Аз храня къща и имам три деца - и тебе да ти се върнат, - та всеки ми има почетта, а челяк защо живей? За една чест и за едно красно име...

- Имаш право, бай Рачко, много умно приказваш.

- Имам право я, не ме гледай, че съм такъв: и аз съм дявол. Колко пъти съм посрещал тука народни. Аз, щом те видях одеве, рекох си: чакай да видим дали ще ме познай графът.

Огнянов не си припомняше да е видял някога тоя знаменит човек.

- Ти отдавна ли държиш тоя хан?

- Има година и половина, ама на "Геновева" се улучих в Бяла черква... ти беше графът.

- А ти няма ли да ми дадеш нещо да похапна?

- Каквото дал господ, него имам. - И Рачко сложи на една габровска мазна трапеза малко фасул с червен пипер, кисело зеле и хляб.

- И аз ще ти правя другарлък - прибави любезно Рачко и седна и той да пладнува с Огнянова.

Огнянов заяде мълчаливо. Тоя Рачко му правеше лошо впечатление с безочливото си обръщение и с още по-безочливо име, особено като седна неканен.

"Какъв недодялан ханджия! И малко идиот" - мислеше си той. Като да потвърди думите му, Рачко наля две чаши и каза:

- Дай да се чукаме! Арш-марш! Да живей! - И той гаврътна чашата си с вкиселялото вино. - Ама познах те изведнъж, нали? Аз колко пъти съм посрещал тука дякона Левски и съм се чукал с него!... Той ми беше приятел... И аз съм от народните, не ме гледай, че съм такъв...

Огнянов забележи противоречие или просто лъжа, понеже дякон Левски беше умрял преди три години. Това му усили недоверието.

- Изпий си виното де! Как? Не пиеш ли? Дай аз да го изпия тогава. - И Рачко гаврътна и Огняновата чаша, като се навъси ужасно от изпития оцет.

Обедът се свърши по-скоро въпреки желанието на развеселения се Рачко.

- Стой де, що бързаш? Нали ще останеш да нощуваш тука? Аз ще те оставя малко, ще ида до Карнари... ти ме почакай. Остани тука тая вечер... ще се разговаряме. И аз съм народен.

- Благодаря, бай Рачко, извадете ми коня, аз ще мина напред.

- Ами лош е пътят. Аз ти казвам правичката; ти мене слушай... Отрязвам си главата...

- Не е нужно това - отговори сухо Огнянов, па прибави нетърпеливо: - Коня ми!

Ханджият отиде навън.

Огнянов изгледа внимателно стаята и съседните дупки. Дойде му неволно на ум Къкринския хан, дето бяха издали Левски. Кръчмарите по турските села - все българи - по нужда и навик бяха привикнали да братуват с турците, затова не бяха безопасни. А това бръмкало, Рачко, беше способен по най-невинен начин да напакости.

- Конят ти е готов навън, ама пътят е лош за Троян... - каза Рачко, като се върна.

- Колко искаш за мене и за коня?

- Хе, графе, да прощаваш, аз те гостих.

- Не, кажи да ти платя, аз съм твърде благодарен от твоето гостоприемство, а най вече от виното - каза Огнянов иронически.

- Ба, винцето го бива... но аз нито за него, нито за яденето, нито за сенцето пара не ти вземам... Аз за такива приятели...

- Кога е тъй, благодаря ти, бай Рачко - каза Огнянов, като се озърташе. - Тук няма ли други?

- Аз и момчето сме само, графе, но момчето го пратих на Бяла черква, то тая вечер ще си доде. Пък сега искам да прескокна до селото, а няма кого да оставя тука... Остани де!

Огнянов хвърли очи на един стълп, па хвана ханджият за ръка и по приятелски му каза:

- Сега потърпи, бай Рачко, да те вържа. - И Огнянов откачи с една ръка въжето, що висеше на стълпа за пирон, а с другата притискаше кръчмаря до дървото.

Кръчмарят взе това за шега.

- Сега пък ще ме връзваш ли? Връзвай! -каза той весело.

Огнянов увиваше спокойно въжето около стълпа и ханджият. Като видя сериозността на работата, той се почуди, па се разсърди:

- Не си играй де! Хайдутин ли съм, да ме връзваш? - И Рачко се размърда. Огнянов му каза натъртено:

- Ако крекнеш, ще ти разпоря корема!

Кръчмарят, втрещен, погледна силяха. Той знаеше, че графът си не поплюва на ръцете. И кротува като дете.

- Аз бих искал да вържа само устата ти, но като ле мога тях - връзвам тебе - казваше му Огнянов ухилено, като го прикова здраво за стълпа. После попита:

- Кога ще се върне твоето момче?

- Довечера. - Рачко трепереше.

- Ех, то ще те отвърже. Сбогом, бай Рачко, аз ще гоня Троян. Па помни графа - на ума си само...

И като му хвърли там няколко гроша, Огнянов яхна коня и продължи пътя си.

 


напред горе назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух