напред назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]



VIII. Колчови вълнения


Някакво бързо тичане по пруста привлече вниманието им. Наставаха да видят из прозореца. Но стъпките вече се чуха зад вратата.

- Колчо беше това! - каза Недкович.

- Ти не си видял добре - възрази Мичо; - как може сляп човек така да припка.

- Тая работа не е оферна - забележи поп Димчо.

Членовете неволно поизтръпнаха. Вратата се хлопна или по-добре издъни.

Колчо се втурна като вихър вътре. Той се задъхваше.

Всички очакваха приковани.

- Наши хора ли са тука? - попита с прекъснат глас.

- Все наши. Какво е, Колчо? - попита бай Мичо.

- Вива! Да живей! Радост и слава! Радвайте се, братя! Полудейте и аз ще полудея! - викаше Колчо като безумен, хвърли си феса нагоре, пляскаше с ръце, скачаше един аршин високо, напипа случайно бай Мича и взе да го целува по устата, по бузите, по ушите, по рамото... и да го дави. Бай Мичо се оттегли постреснат. Тоя неестествен, исторически припадък от радост порази всичките. Помислиха, че е изхвръкнало витлото на бедния слепец.

- Какво ти е бе, Колчо? - попита състрадателно докторът, като диреше в лицето му симптомите на бясна лудост.

- А бе не сещате ли се бе? Жив е! - викаше Колчо, като се хвърли въз доктора сега. - Вива! Графчето ми е живо.

- Как? Бойчо?

Това питане изхвръкна в същия миг из десет уста.

- Жив е бе!

- Колчо, вшутяваш ли се, или те е излъгал някой? - каза бай Мичо строго.

- А бе жив, жив, бай Мичо! Стисках му ръката, милвах го по бузите, слушах му гласеца, видях го почти! Не вярвате ли още?

- Дека е?

- При вратнята чака, а мене прати да ви предизвестя... Напипа ме току като отварях. По ръцете го още познах...

В тоя миг видяха, че дворната вратня се поотвори и влезе селянин. Той беше с опърпана шапка, увит в широка селяшка козяница и с две пилета в ръка. Едното му око, вероятно болно, кърпа превързваше.

В други случай никому нямаше да хрумне на ума, че тоя селянин е Огнянов. Сега го познаха изведнъж всичките. Те го познаха с духа повече, отколкото с очите.

Мичо изскокна на вратата и извика спокойно уж:

- Бай Петко, ела, ела, да видим какво правите.

Но гласът на бедния подпредседател беше схванат и глух, като че го стискаше някой за гръкляна.

Огнянов мина бавно двора, разкалян от дъжда, качи се тежко по стълбите и каза дебело:

- Цървулът ми ще ви омаца одъра, бай Мичо, ама прощавай...

И Огнянов влезе в стаята.

Спуснаха се, запрегръщаха възкръсналия. Разпитвания, възклицания, излияния, чудо радост! Огнянов остаяше най-спокоен, повидимому.

Когато се уталожиха, бай Мичо просълзен каза:

- Председателю, заеми си мястото, заседанието не се е свършило!

- Приемам, но само за днес - каза Бойчо усмихнат и седна в къта.

Сега видяха, че и нему очите бяха засълзили. Това беззаветно горещо участие на другарите му по дружба и по идея го покърти до дъното на сърцето.

Бай Мичо посочи Кандова и каза:

- Ето и Кандов ни стана днес брат.

Огнянов срещна погледа си с Кандовия.

- Господин Кандов, България заслужава да се потрудим за нея.

- Даже да умрем - отговори Кандов.

А бай Мичо се любуваше на Огнянова и не можеше да му се нарадва.

- Няма да те дадем сега лесно, Бойчо - каза той и излезе на пруста. - Велизарие! - извика той там. - Донеси двайсет цепеници от избата и ги нареди тука!

Син му донесе двайсет пушки из скривалището и ги изправи зад вратата.

- Заключи сега вратнята с ключа и с катанеца.

 


напред горе назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух