напред назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]



X. Един шпионин през 1876 година


Навън беше се стъмнило съвършено.

- Господин председателю - обади се Кандов, който досега мълчеше, - искам думата!

- И аз щях да я искам - отзова се господин Фратю: - за да предложа да се вдигне заседанието. Обадиха се и други, които подкрепиха Фратя.

- Искам думата! Аз ще направя едно друго предложение - за Стефчова! - повтори студентът натъртено.

- Добре, че се сетих - пресече го Франгов, - днес Стефчов е бил на конака при бея, двама със Заманова... А неговият човек, Рачко Пръдлето, е обикалял тъдява и е надничал, като сме влазяли из малката врачка на градината.

- Рачко? - каза неволно Огнянов. - Аз го познавам тоя идиот, в Карнарския хан...

- Как, истина ли е, че си го вързовал?

- Той разказваше такава една история, но кой го вярваше? Нали знаехме, че си умрял? Той е халосан малко.

- Истина е, каквото ви е разправял - каза Огнянов, който днес в краткото изложение на приключенията си пред комитета не бе се сетил и за тая дребна случка; - но това оставете настрана... Та Стефчов шпионира още, по старому? Ах, тоя мерзавец! - И лицето на Огнянова кипна от негодувание.

- Искам думата! - извика Кандов.

- Кандов, говорете! - каза Огнянов.

- Аз най-положително зная, че Стефчов е предал Огнянова и той е виновник за толкова нещастия! - каза студентът.

Очите му светнаха като два въглена сега и той ги впери въпросително в Огнянова.

- Не е, не е Стефчов - Мунчо е-възразиха всички.

- Лъжете се страшно, господа! - и студентът, като скочи прав, изложи им с развълнуван глас откритието, което бе направил случайно. Той подкрепи думите си с необорими доказателства.

Сега всички пламнаха от необуздан гняв. Сърдити викове и псувни се раздадоха. Стефчовото було бе свалено.

Огнянов се наведе с бурни бръчки на челото.

- Право имаше Бенковски, дето казваше, че сме баби.

- Ето и тая вечер ни е шпионирал!

- Кой знае какво ни се върти над главата.

- Ние действуваме така открито и така се разгащихме, щото ме е страх - каза Франгов.

- Огнянов, кажи своето мнение! - обърна се Соколов.

Огнянов, на минута унесен в някакви размишления, трепна, па каза:

- Моето мнение е, че направихме голяма будалащина, дето още на времето не отнехме на Стефчова възможността да върши предателства.

- Чрез какъв начин можехме да сторим това? - попита поп Димо.

- Чрез унищожение - смърт.

- И революционният устав само такова наказание предвижда - забележи Попов.

Възцари се мълчание.

- Господа! Аз предлагам услугите си да убия тия дни Стефчова! - извика студентът.

Всички изгледаха зачудено Кандова.

- Кандов! Ти бързаш! Стефчов е мой, други няма право! - извика докторът. Очите му горяха от дива злоба.

- Как! - извика с отчаян глас Кандов. - Аз пръв предложих и аз пръв открих престъплението му.

- Стефчов е моя жертва и аз никому я не давам - избъбра мрачно Соколов.

Кандов протестуваше.

- Жребий! Жребий! - развикаха се някои членове.

Но нито Кандов, нито Соколов пристаяха да теглят жребий. Всеки се страхуваше да не изтегли празно. Гаче се касаеше не за убиването на един човек, а за добиването на един трон.

Тогава Огнянов каза авторитетно:

- Ако е въпрос кой има повече право да унищожи тоя предател, то аз го отнимам и на двама ви. Аз съм негова жертва, аз имам първенство над вас. Но аз имам едно възражение: това убийство може да повреди на делото ни, аз го намирам несвоевременно. Предлагам ето какво: наказанието на Стефчова да се извърши в първия ден на революцията. Стефчов да падне първа жертва.

Това мъдро предложение се одобри.

Кандов остана попарен. По Соколовото лице се изобрази тържествующе самодоволство; няколко минути той остана замислен, чужд на разговорите и с поглед устремен в пространството. Най-после погледът му светна необикновено, две страшни бръчки сбраха челото му и на устните му затрептя някаква демонска усмивка.

И той скокна бързо и излезе навън, та прати известие на Неча Павлюв да не пуща тая нощ Клеопатра; тя му беше потребна за Стефчова! Защото такава ужасна смърт той намисли за предателя.

Когато, след една минута, той се завърна, завари, че приказка ставаше за Заманова.

- Завчера го срещнах - дошъл от Пловдив - казваше Ганчо Попов. - Из един път ме приближава и право ти куме в очи: "Как отива вашата работа?" - попита и ми смигаше да се сетя каква работа. И толкова запитва, за да изкопчи някоя дума. Аз станах вир-вода, доде бях с него... Мене ме въжди: тоя проклетник е подушил.

- Дявол да го вземе тоя погански син - каза Мичо ядосан; - роднина ми е, но се гнуся като от леш.

- Колко майки е разплакал тоя изверг! - каза поп Димчо; - който го премахне, до шия да бъде в грехове затънал, ще стане чист като ангел пред бога... - И поп Димчо навири благочестиво една плоска с ракия, която извади из пазвата си, па я подаде на Странджова.

В туй време чукна се силно вратата.

Всички трепнаха. Призракът на едно предателство се изпречи пред тях.

Соколов грабна револвера и се затече при вратата.

- Кой тропа? - попита той.

Един тих глас се обади:

- Отворете!

- Заманов дохожда - пошъпна булка Мичовица.

Колкото ниско и да се казаха тия думи, зловещото име стигна до ушите на членовете. Те настръхнаха.

Докторът заметна пак вратата, отиде при куностаса и разтвори едно писмо, да го чете на кандилото.

Подир една минута той се извърна към дружината с твърде изменено лице. Бузите му се бяха почти слепнали от уплашване и прехласване. На всички се преметнаха сърцата.

- Издайничество? - попитаха всички очи.

- Какво е това писмо? - попита Огнянов.

- Наше писмо, което завчера изпратихме за панагюрския комитет; връща ни се сега. На, сами вижте от кого.

И той подаде писмото на Огнянова.

- Чети тук тия редове! - прибави той и посочи от лява страна на подписа. Огнянов прочете следующето:

"Господин председателю!

Зле струвате, дето ръсите кореспонденцията си по пътя, та я намира кир Стефчов. Днеска взех от ръцете му това писмо у бея, комуто превеждахме на турски оттатъшната страница с белладоната; а тая страница аз самичък после четох у себе си над едно мангалче, затова се не безпокойте. Виеше се и друга буря над главите ви тая вечер, но се пръсна. Благодарете на мене! Събирайте се само другаде и по-тайно. Добър успех и победа!

Българският предател и шпионин:

Х. Заманов"

Сега втрещаването стана общо.

Как е паднало това писмо в Стефчови ръце? - попита Огнянов с негодуване, подир първото смайване.

- Пенчо го взема да го даде на нашия писмоносец и го е изпуснал, види се - обясни докторът. (Действително писмото беше паднало на улицата днес, когато слугинята на чорбаджи Юрдана изтърсваше из прозореца Пенчовото сетре. Пенчо не бе съгледал още, че липсва из пазвата му.)

- И Стефчов да го намери! Кажи сега, че не съществува фаталност! - каза Кандов.

- И че няма провидение! - прибави Недкович.

- Провидение в лицето на един шпионин! Иди и помисли, че в Заманова имало толкова честност! - каза Франгов.

- Види се, че ние му дължим повече от това, което знаем - забележи Ганчо Попов; - той споменува още за някаква буря - дали не сме щели да бъдем нападнати тука и уловени?... Нали чухте, че Стефчов е бил в конака и негов човек ни е шпионирал, като влазяме?

- Та у тоя човек имало благородство! - учуди се Огнянов.

- И голям патриотизъм, както видите. Като отървава нас, той излага и себе си с подписа си - каза Недкович.

- Господа - извика с тържествен глас Огнянов, - това е знамение на времето! Когато и турските официални шпиони стават патриоти и наши съюзници, то значи, че ние работим в един велик момент, че народния дух е приготвен и народът е узрял за една велика борба!

- Заманов за мене е светец сега - забележи покъртен бай Мичо.

И по всички лица, преди малко тъй настръхнали. сега се появи спокойствие и бодрост. Трябва да кажем. че тоя клетник Заманов в действителност не беше сторил никакво политическо предателство досега. Въпреки мълвата той беше прегърнал шпионската кариера с едничката цел да скубе пари и от турци, и от българи. За да повлияе и на последните, той не броеше заплашванията, но по-далеч не отиваше. Самолюбието беше умряло в него, но съвестта остаяше жива. Очевидно, нещастният не беше създаден за шпионин, но пагубни обстоятелства го бяха тикнали в тоя кален път. Нека кажем, че преди да върне писмото в комитета, той беше хитро убедил бея да отложи нападението.

Той умря на заточение в Азия, тъкмо когато се подписа в Сан Стефан амнистията...

 


напред горе назад Обратно към: [Под игото][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух