напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



III. Цар и царица


До средната колона отдясно, на един трон под червен балдахин, стояха прави — Смилец, гологлав, и жена му Мария.

Смилец беше мъж висок, около петдесетгодишен, със силно прошарена къдреста коса и с малка къдрава брадичка; малката му хубава, аристократическа глава бе несъразмерна с величината на снагата му, обърната към олтара, отдето се чуваше молящий глас на патриарха. Тая глава, кръгла, имаше римски профил и наумяваше статуята на императора Траяна, която стоеше срещу парадния вход в палата. Но очите на Смилеца бяха лишени от живот — с лениви, уморени погледи, безучастни и разсеяни, като че не виждаха онова, което гледаха.

Багреницата на широки дипли падаше до краката, му, обути в червени чизми, символ на царски сан. През лявото рамо бе преметнат царски пояс с бели цветенца и златни кръстове по него. Разкритата предница на багреницата оставяше да се вижда долня червена талазлива дреха, обсипана с елмази и бисери, със златни гербове, пристегната на кръста с тесен чапраз с диаманти, на който висеше невидимата, скрита под багреницата сабя.

Мария, дебела, с меснато, пълно, отпуснато лице жена, с черни големи очи, дълги клепачи, стоеше много млада при него. Тя стоеше с короната си, зъбчеста отгоре, с яснозелени смарагди и безценни камъни. От двете страни от короната и се спускаха край ушите й обеци от едри гранати, обточени със ситен Маргарит. Два наниза пак от Маргарит увиваха шията й. Багреницата й се спущаше хармонично по снагата й дори до кадифената морава подложка, на която стоеше с мъжа си. Дъщеря на византийския севастократор Константина и внука на императора Андроника, Мария имаше горделивата осанка на рода си и нейните погледи, в противоположност на мъжовите й, се впиваха живи и стремителни, дето погледнеше. Тя често погледваше към купа на болярките до левите тронове и когато съзря девойката, що дойде с Пантолеона, тя леко й кимна приветливо.

Девойката се изчерви и поклони.

Пред трона, зад севастократора Радослава, по-малък брат Смилецов, хубав и с надменен поглед мъж, се трупаха великите боляри и високите сановници царски.

Брадатите им лица, някои от тях с кумански тип, имаха изражения големливи, строги, някои даже сурови. Тия търновски великаши носеха гордий вид на хора, навикнали от половина век насам да правят и трошат царе, силни със съзнанието на своята сила.

Най-личен от тях беше един достопочтен, белобрад, с широко и благородно лице старец, украсен със знакове на най-висок царски болярин и който стоеше най-близо до трона. Това беше знаменитият бан Балдю. Той благоговейно прекланяше чело и правеше широки кръстове на гърди.

Смилец няколко пъти се привежда към него и му пошушва нещо.

По-нататък черквата се пълнеше от други второстепенни боляри. До последнята колона отдясно стоеше и младият румен момък, когото Пантолеон нарече „княз“. Когато всички очи с любопитство или раболепие се устремяваха към царския трон, към царя и царицата, извори на благоволения и високи милости, той впиваше погледи към девойката със сключените вежди, която от време на време крадешком и като случайно спосрещаше погледите си с неговите, развълнувана. Девойките по онова време не се водеха в черква; но днес Пантолеон бе направил изключение, поради деня на царицата, която, както видяхме, отличаваше с благоволението си момата.

Тоя красив момък беше Тодор Светослав, син на Георги Тертера.

Девойката беше гъркиня и се наричаше Евфросина, Службата следваше бавно и тържествено, както обикновено по големи дни. Патриархът бе наредил да се служи „Василева литургия“ в чест на царициния празник. Архидяконът застана пред олтарските двери и зачете, пеешком, молитвата за царя, за царския дом, за войската, за патриарха и за високото духовенство. Тая молитва беше еднаква винаги, само имената се изменяха, Когато извика със звънливия си глас „Еще молимся о здравии великаго, благовеного и самодержавного царя нашего Смилеца“, Светослав пошушна на един ръжд, синеок, със сухо лице болярин, що стоеше до него:

— Кого лъже тоз? Бога или народа? Смилец велик? — Когато той е най-малкият цар, който е видяла тая черква? Благоверен? — Какъв благоверен, когато представлява на българский престол един агарянец, враг на Христовата вяра? И какъв самодържавен, когато безсилието и нищожеството му са едничките качества, които му спечелиха честта да бъде треперлив слуга на Ногая?

Но боляринът го дръпна за полата да мълчи. Из царските врата излезе патриархът. Той беше дребен, беловлас старец, с малко сухо, восъчно-цветно лице на аскет, цяло набърчено от годините, и с рядка бяла брадица. Очите му светеха с необикновена живост и издаваха злъчен темперамент и голяма душевна енергия. Патриаршеската му одежда, бликнала цяла в злато, не лежеше добре на прегърбения му малък стан и златната корона с големи сапфири и емайл прехлупваше до вежди челото му. Изпод короната излизаха в безредица бели вълнести, корави косми. Дългият жезъл, по-висок от главата му, трепереше в старческата му десница. Той закрета към своя трон, недалек от царския, поддържан под лактите от двама дякони. Въпреки дълбоката си старост, той беше жилав и запазваше още сила, за да ходи без чужда помощ, но обичаше да му се прави тая чест пред народа. Патриархът се качи на трона.

Тогава в черквата се въдвори тишина. Всички разбраха, че патриархът ще каже слово, както правеше при всеки личен празник. И Иоаким III започна речта си със слаб и треперлив глас. Той говореше за значението на днешния велик празник на православната черква; после науми на верующите длъжността им към бога, към светата църква, към божите домове и светите отшелници; към вдовиците и сиромасите, нуждающи се от милостиви сърца; похвали смирението и самоотречението от световните съблазни и суети. Изведнаж гласът му зазвуча по-силно, като една тръба, и очите му запламтяха. Захвана да хвърля гръмове въз богомилската ерес, силно разпространена сега из царството. И гняв необуздан измени лицето му. Затекоха като отприщел поток из устата му люти укори, негодующи вопли; старешката ръка треперешком се дигаше към свода, заплашвайки с геена огнена безумците, „ходашие на советъ нечестивихъ"; той немилостиво бичуваше заблудените овци, които се отбиваха от лоното на православната църква, за да се потопят в богомилската скверн. Очите му горяха. Гърдите му се издуваха от вълнение.

Той се обърна към царя:

— И ти, царю, благоверний господарю! Бъди стълб непоколебим на църквата господня, дръж чист, без плевели, винограда, що бог ти е поверил; нека бъде тежка десницата ти за нечестивите разколници, защото те по-срамиха името Христово и лукаво сквернословят по стъгдите, като вавилонски блудници. Проклятие! Проклятие тям! Триж анатема!

Иоаким свърши огнената си проповед, изслушана благоговейно, па седна от умора на трона си и се изгуби там, както беше дребен. Дългата служба се свърши най-после с „многая лета“ за царя и царицата. Смилец слезе от трона си и целуна ръка Иоакиму. Същото стори и Мария. Патриархът я благослови и й честити празника. После Смилец и тя излязоха из черква със свитата си между два реда големи и малки боляри с наведени чела.

Когато минаха притора и излязоха на нартиката, дворът бе почернял от народ: той се наваляше да види царя и царицата и да се нагледа на скъпоценностите и диамантите, от които лъщяха короните и облеклата им. Всички стояха гологлави: обичаят заповядваше това в присъствие на царя.

При източната вратня венценосците минаха между два реда просяци, забръмчали с благословии, и всекиму в ръката се пущаше монета от един болярин в свитата.

На пътя Мария се качи на една позлатена колесница, теглена от два черни коня, повика при себе дъщеря си и съпругата на севастократора Радослава и потегли напред, изпращана от поклоните на болярите и народа. Колесницата се заизкача бавно по урвата към северната врата на Царевец, като се тръскаше тежко по каменната настеля на наклонния път.

Додето ставаше това, Смилец се разговаряше с един висок снажен татарски големец с алено сукнено джубе и такива шалвари. Дрехите му блещяха от сърма. Тоя татарин беше Азатин бей, представителят на Чоки при търновския двор.

В това време великият конюший подведе на Смилеца прекрасния му алест жребец, подарък от императора Михаила III. Той се метна леко на кадифеното синьо седло със златни краищници, па климна приветливо на кланяющето се множество и се изкачи полека по същия път, по който бе тръгнала жена му. Смилец беше добър ездач, предпочиташе коня пред колесницата и изпитваше особено удоволствие да изкарва на показ пред внимателния народ ездаческата си сръчност и добра стойка. Дълго народът гледа яхналия гордо Смилец, додето той потъна в северната порта под кулата, заедно със свитата си.

Слънцето, изскочило високо над Царевец, заливаше с яркия си светлик рано пробудената за весело празнуване столица.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух