напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



VI. Политическа беседа


Смилец прие в налага честитенията на първите си боляри и за празника на царицата, и за годишнината на възцаряването си. Един от последните гости бе патриарх Иоаким. Приемната зала беше малко по-голяма от другите стаи в палата. Съзидан на тясното теме на чуката, той по неволя трябваше да има малки миогочислените си стаи, в които живееше семейството му, семейството на брата му севастократора Радослава и рояк дворцови и висши държавни сановннци.

Залата, с дебели каменни зидове, имаше изписани с арабески стени, дървен потоп, украсен с изкусни резби, нашарени с ярки разноцветни багри и позлати. Край стените се редяха ниски миндери, покрити с червен копринен плат. На една стена висеше образа в златно кръжило на Ивана-Асеня II, изписан с маслени багри от немайсторска ръка и потъмнял от времето.

Из отворените прозорци се виждаха в кръгозора сини върхове от Стара планина, а долу — част от града и Трапезица.

Един слънчев луч падаше въз скъпия шарен килим на пода и въз коленете на патриарха, седнал срещу Смилеца.

Те говореха за дневните събития.

— Та няма що повече да се безпокоиш, Смилчо: Ногая го няма и не ще стане из гроба. Умрелите умират един път, и когото погребат, бива погребен — ако тия агарянци се погребваха — думаше Ноаким, продължавайки мисълта си от захванатия разговор.

Смилец заходи из стаята замислен.

— Днес Азатин бей ми каза, че ще тръгне след няколко дена за Татария — каза той.

— И дай боже никога да се не върне неверникът. Той срамеше палата.

— Той срамеше палата с присъствието си, а аз срамях българската чест, като целувах скута на Ногая — каза Смилец.

— И аз срамях православната черква, като го посрещах с кръста и с хоръгвите, него — заклетия враг на Христа. Не знам дали милостивия бог ще ми прости тоя грях.

Смилец се замисли.

— Ние се унизихме, свети владико, за доброто на отечеството — каза той.

— То е вярно, но вярно е и това, че никога български цар и български патриарх не бяха слезнали тъй долу в безславието. Какво ще е казвал духът на тогова?

И патриархът погледна Асеневия образ.

После продължи:

— Но всемилостивий бог, види се, смили се над нас и ни избави от Ногая. Ногай не е жив — Смилец не е данник.

— Остая Чоки — забележи безпокоило Смилец.

— Чоки е слисан с оправянето на разнебитеното си бащино царство.

— Но като го оправи, ще помисли за правата си над България.

— Тогава ще помислим и ние за себе си. Но сега е рано да се тревожим — каза Иоаким, като броеше бързо кехлибаревата си броеница.

— Чоки е зет на Тертера и тая връзка ще усили желанието му, за да си завладее трона — продума Смилец.

— Но Чоки не е Ногай. Татарската мощ е навеки сломена от тоя непобедим Токтая, господ да му дава здраве... Най-после, най-лошото, което може да се случи, то е да промениш господаря: трона пак ще запазиш. Чоки по никой начин няма да дойде тука. Токтай ще му даде много работа там. Но казвам ти: ние ще смъкнем татарското иго. Считай се вече законен български цар. През коледните празници ще те венчея тържествено с короната в храма „Св. Димитрий“. Смилец васалът умря.

— Да — каза умислено Смилец, като че говори на себе си. — И когато при богослужението архидяконът ме нарича „самодържавний цар“, аз няма да се червя, като че някой ми удря плесница.

— Да, бъди спокоен. Повече се бой от Светослава. Казах ти: сломи го!

— Не е сгодно сега, той не ми е дал явна причина. Иоаким го изгледа сърдито.

— Явна причина? Ти клисар ли си? Каква по-явна причина от тая, дето той е Тертеров син, сиреч законен наследник на престола? Направи го безвреден. Като изчезне страхът от Светослава, остая ни само едно опасение: Чоки... Но ако Чоки, въпреки всяко предвиждане, се поблазни да дойде тука, можем да прибегнем до помощта на императора. Императорът сега стана тъст Токтаев и Токтаевите врагове стават негови.

— Аз никога няма да прибягна до гръцка помощ! — каза натъртено Смилец.

Иоаким го изгледа въпросително.

— Не искам да виждам гръцки войски в земята ни, аз не съм Иван-Асен III.

Иоаким се облегна на възглавницата, стисна патерицата си с две ръце до гърдите и каза горчиво:

— Ето кое не разбирам. На противника си зло не правиш, от приятеля си добро не приемаш. Ти не смееш, ти не можеш! Тогава с тия златни правила ти ще можеш да останеш цар само по татарско благоволение.

И патриархът тежко стана.

Смилец се обади:

— Но аз се опирам само на обичта на народа — извика той.

— И ти я имаш, защото народът по нужда ти я дава. Той все предпочита един Смилец, българин, пред един татарин. Но пази се, синко, от тая подпора — народната любов, — ти знаеш колко ненадеждна е тя... Тя е по-чуплива от една суха върбова клечка и по-не-постоянна от мартенско време... Днес народната любов е с тебе, а утре минува към Светослава. Смилец климна отрицателно и каза:

— Народът не прощава на баща му, че в най-тежкото време го напусна и остави на произвола на татари-те. Не виждам защо ще обикне синът, който стори като баща си и избяга при Елтимира. От Тертеровци нищо добро той не очаква.

— Светослав има привърженици тука. Ако той не мисли — те ще му вдъхнат мисълта да стане цар. Но по-лесно тая патерица може да хвръкне, отколкото тоя ветрогонец да достигне българския престол. Баща му още като цар беше казал, че ще ми обръсне брадата, но аз го наврях в орехова черупка и го накарах да прибере първата си жена. Той се покори, но не ми прости и ръмжа до последния час против мене. Отиде по дяволите... Сега син му се е озовал тук, и него ще сломя. Тия лукави кумани ми са противни. Чоки с повече покорство бих видял в тоя палат, а не него.

Смилец отиде до единия прозорец и гледа няколко време замислен към града.

Кръглата му малка глава се открояваше в светлината на деня и дългата му сянка падаше по килима и по коляното на патриарха, замечтан дълбоко.

Смилец се извърна.

— Твоето слово тая заран беше много красноречиво — каза той.

— Онова, което трябва да говоря в палата, говоря го, а онова, което е за черквата, там го говоря — забележи Иоаким.

— Но ти изригваше проклятия против богомилите, а ние нямаме полза сега да ги възбуждаме. По-големи беди висят над главата ми.

— Богомилите са опасни, Смилчо. Опасни са не само за черквата, но и за царството. Уверявам те, ако се появят татарите, те първи ще ги посрещнат. Те са шугавиге кози, които заразяват и здравото стадо.

Влезе севастократор Радослав.

Той беше висок и приличате на брата си, но погледът му светеше но-живо.

Той се поклони на патриарха и му целуна десницата.

— Благословен да си, Радославе — каза му Иоаким, като направи лека благословия с ръка.

— Какво има ново? — попита Смилен,.

— Чух, че Светослав се е сгодил.

— Нека се сгодява и жени, това ще го направи да не мисли за пакости... — каза Иоаким.

— За коя? — попита Смилен.

— За Ефросина, Пантолеоновата осиновена дъщеря.

Смилец се намеси:

— Той става богат!

— Сиреч по-опасен — допълни Радослав. В очите му светна гняв.

— Той беше гол като тояга до днес; сега става най-богатия търновски болярин — промълви Смилец.

— Този глупец Пантолеон много прибърза... А аз тъкмях Ефросина за Годеславовия син.

Иоаким сбърчи чело и каза:

— Думах ти одеве: сломи го. С това богатство той цяла войска може да въоръжи. Ето какво излиза от твоята нерешителност.

— Дядо Иоакиме, ти забравяш, че Светослав е шурей на Чоки, на моя господар? Защо да си навличам гнева на татарина?

— Проклятие! — избъбра Иоаким. Слънцето сега играеше по рядката му бяла брадица, която трепереше.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух