напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



VII. Света гора


Тоя ден следобед на ливадата на Света гора се виеше голямо хоро под ручилото на гайдата. Беше сбор. Купове граждани и гражданки стояха или седяха на зелената трева.

Там беше и Азатин бей, с един татарин още, дошли също да погледат. Тяхната ярка татарска носия привличаше погледите към тях. Тия погледи бяха недружелюбни и плахи. Силният татарски големец вдъхваше страх на търновци.

Тая ливада беше в празнични дни една от най-хубавите разходки на търновци. Чудният вид, който се отваряше оттам, както и прохладата на гората и, привличаха много свят от двата пола и от всички съсловия.

Викове, песни оглушаваха ливадата. На едно място играеха акробати пред гъсто множество. Продавачи на разни дреболии и детски игрална бяха прострели сергиите си на сянката до гората и пременени булки н моми се трупаха там. Деца пищяха със свирки; гуслари свиреха стари юнашки песни пред купове слушатели. Недъгави н сакати просяци намесваха дрипите си сред яркоцветните болярски премени и плачливите им гласове за подаяние потъваха в шума от песните, свирките, виковете, смеховете на веселия народ. Из гъстата гора отдясно излазяха или влазяха в нея поклонници на църквите, скрити в сенките й. Пияни младежи подгонваха простите моми, които с писък и смехове се промушваха из навалицата, натрупала се около двама полуголи снажни борци кумани с мургави кожи и железни мишци. Слънцето ярко осветляваше пъстрата и подвижна картина на това народно веселие.

Царски слуги разнасяха вино из множеството, за да пие за здравето на царя и царицата, която днес си празнуваше денят.

Една дружина от болярски моми гледаха хорото от сянката на гората. И когато те се разговаряха весело н се смееха, Азатин бей, спрял се наблизо в сянката с другаря си, впиваше жадни и запалени от див огън очи в една от боляркините. Тя беше една великолепна, едра, висока мома, с румени бузи, с високи гърди и източена, напета снага... Наниз от ситни бисери обвиваше прекрасната й шия и ред жълтици светеха въз русата коса па челото й. От нея лъхаше живот н сила. И като приказваше с другарките си, тя често хвърляше дяволити очи на един левент момък с черни засукани мустаци, облечен в болярски дрехи със златни шевове и с дълъг меч на бедрото, който се беше загледал в нея. И тя срещаше погледите си с тоя левент тъй често и тъй смело, щото всички, които ги гледаха, разбираха, че тоя момък и тая мома се харесват един други.

— Радоил е хвърлил око на Славка, но няма да го огрее — каза един от зрителите.

— Но ако поиска, може да я грабне. Само да му не скимне... — каза друг.

— Тогава ще иде на въжето я! Годеслав е от великите боляри.

Някой от виночерпците поднесе им вино.

— Хай да е жив царят! — казаха тия, които пиха. Виночерпецът отмина по-нататък, като отнесе на други търновци големия бъкъл, придружаван от едно момче, което държеше половяк с вино.

— Смилец е добър, но само е баба — каза един, който си обрисваше с ръка мокрите от вино мустаки.

— Затова го и туриха татарите я — отвърна друг.

— Като не сме достойни сами, тъй ни се пада — забележи трети.

— Поне сме си мирни сега.

— Да е жив, да е жив. Добре, че е той, а не татарин.

— Ела, зло, че без тебе по-зло.

Тоя кратък разговор изобразяваше психологията на търновския народ. Той бе недоволен, че има цар Смилеца, и бе благодарен, че го има такъв. Спомените за доброто минало време, минало, още прясно в паметта, разтъжаваха търновци при гледката на сегашното положение. Но те се радваха на мир. Доверието, с което се ползуваше Смилец пред татарския хан, и сродството и дружбата му с византийския император обезпечваха им мира и благата му. И търновци бързаха да се веселят при всеки сгоден случай, по природа лекомислени и жизнерадостни, както и леки и непостоянни в привързаностите си.

— Ето го! — извика един.

В това време множеството бе устремило очи към единия край на ливадата. Оттам се задаваше Смилец на кон, последван от свитата си, от телохранители и оръженосци, въоръжени с мечове, копия и щитове. Смилец обичаше да прави тия разходки между народа. Лишен пред него от обаянието на самовластен господар и на подвиги и заслуги в миналото си, той гледаше да му спечели сърцето с благи и прости обноски при сближаването с него, като задушаваше в гърдите си аристократическия предразсъдък. Благоволителна усмивка играеше по устните му. Неговата малка римска глава, покрита с лъскав шлем, твърде малка за широките му рамена и едра снага, се извръщаше наляво, надясно и климаше на множеството, което със сваляне шапки се покланяше. Азатин бея той поздрави с едно по-силно климане. Азатин му отдаде почтителен поклон по татарския начин. Смилец бавно мина край хорото, погледа го тихо с добра усмивка. Па се запъти към гората и изчезна в нея, сподирен от очите на народа. Той отиде да се прекръсти и запали свещ в манастира „Св. Троица“.

Додето народът беше улисан да гледа царя, левентът момък с черните засукани мустаци, когото нарекоха Радоил, сколаса да размени няколко думи настрана със Славка.

— Славке, пристаяш ли ми?

— Пристаям — отговори тя.

— Закълни ми се в света Богородица.

— Заклевам се в света Богородица.

— И в свети Ивана.

— Заклевам се и в свети Ивана.

— И аз ти се заклевам в сабята си, че ти ще бъдеш моя жена.

Славка се озърташе стреснато.

— Тая вечер готова ли си да дойдеш?

— Готова съм.

— Ще те чакам пред вас, а ще идем в Ярова гора, при черковището.

— Чакай ме.

Радоил бързо се отдалечи след тоя разговор.

А в това време куп моми на ливадата пееха:

В Търново града голяма

голямо чудо станало.

Де се е чуло, видяло

болярка ускок да либи?

Славке ле, пиле шарено,

Славке ле, божур в градина,

Славке ле, росен босиляк,

ускок се, Слявке, не либи:

Радой е чедо пакостно,

Радою майка — голата,

Радою либе — сабята...

А песента продължаваше.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух