напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



VIII. Един син на века си


Радоил не беше от болярски род, макар че имаше болярски вид.

Той беше селски син, роден в старопланинското село Етър от заможни родители, сродници на прочутия в Ивайлово време юнак Хранислав.

От ранни години той усети в себе си наклонност към приключения и волен живот по поля н планини. Прост и съвсем безграмотен, както всички тогавашни селяни, той обладаваше хитър ум, заедно с голяма храброст и жажда за юнашки подвизи. Селото му се видя малко, Търново тясно за широкия размах на неговата необуздана природа. Един ден той напусна бащиния си дом и ралото и влезе в една от многото разбойнически чети, които тогава опленяваха еднакво и гръцката земя, и българската. Но нероден да остане прост разбойник по друмища п планини, той заряза четата и си състави нова от отбор юнаци и се понесе да дири битки и слава, като чича си Хранислава. Така той се би с Ногаевите пълчища и като бе разбит, той пренесе театъра на своите подвизи във Византия. Там служи на Андроника в борбата му със селджукските турци, които минуваха вече за грабеж в Южна Тракия, и се прочу с юначеството си; после, разсърден за нещо от императора, той се би против него и разграби гръцките села. Мълвата за подвизите му достигна и в България, името му се разнасяше из уста в уста наред с легендите за неговите юнашки дела. Но честолюбието на суровия авантюрист се ограничаваше в желанието да минува за голям юнак и по-далеко не отиваше. Той остаяше безучастен към събитията в отечеството си, дето един по-силен и по-тщеславен дух би намерил поприще за осъществени с широките блянове на един Ивайло.

От шест месеца той се прибра в Търново и прекарваше мирен живот под лаврите си. За България ме го беше еня, и че Смилец е татарски данник. Патриотизмът не беше тогава едно възпитано чувство, както днес, а смътен инстинкт. Тоя инстинкт,груби първобитен, се изразяваше в омраза към чужденците, а не в любов към своите. Но чувството на себелюбието надделяваше над всички други. За Радоя юнашката слава беше всичко. Той остаяше повече ратоборец, отколкото българин. Както тон, и други такива юнаци по неговото време диреха лаври и печалби, даже в борба против България. Ето защо не го закачаха в Търново. И той спокойно вкушаваше благата на мирния живот след бурните ратни шетни.. додето му скимнеше пак да ги залови.

Една от причините, дето му се видя тоя живот тъй благ, беше и Славка, хубавата дъщеря на болярина Годеслава, висок сановник в царския двор. Той се бе влюбил в тая болярска мома и тя в него. Славка, още преди да го види, беше опленена от името му н от разказите за юнашките му дела. Тя имаше волна и буйна душа; юнашството я очароваваше, храбрите левенти бяха за нея кумири. И тя го обикна тъй лесно и просто, както и той нея. Първата им среща, издебната от Радоила, стана една вечер на връщане от сбора на „Св. Троица“. И разговорът им беше прост до рязкост, както и одевешния.

— Добър вечер, Славке — каза й Радоил.

— Дал бог добро, Радоиле — издума тя смутено.

— Ти си болярка и големкиня, аз съм селянин... пък отговаряш...

— Нека бъдат всички селяни като тебе — каза тя бързо и гърдите й тупаха.

— Та ти не си горделива?

— Защо да съм горделива?

Радоил се позапъна малко, като не знаеше що да й каже. Повървяха заедно из дрезгавината.

— Защо ми каза това? — попита тя.

— Защото искам да ти кажа подир това друго... — и той я улови за ръката, разтреперан.

— Кажи? — рече тя просто, без да си измъкне ръката.

— Да се не сърдиш?

— Не.

— Аз те харесвам, Славке.

— Като ти ме харесваш, и аз те харесвам. Оттогава бяха две либета. Радоил я следваше наред, мислеше само за нея. Тя го сънуваше. Ни той, ни тя не мислеха за пречките, които родът и знатното положение на баща й туряха на женитбата им. Защото младите сърца във всички времена и у всички народи си имат своя логика. Предразсъдките за влюбените, както планинските прегради за орела, не съществуват. И понеже любовта, както димът, не може да се укрие, то скоро тяхната тайна стана достояние на мълвата. Седенките й нагласиха песен, хората я разгласиха. И както винаги става, домашните на Славка най-после повярваха, че мълвата не лъже. Годеслав се разлюти, той се оплака на царя против дързостта на разбойника. Но Смилец се усмихна и каза: „Годеславе, всяка мома е любила някого, преди да залюби мъжа си. Остави младите да си побленуват.“

Радоил и Славка напуснаха рано Света гора и всеки отделно се запъти към дома си. Веднага подир тях и Азатин бей тръгна към града. Слънцето захождаше зад планината. Широки сенки падаха от дървесата по тревата. Смилец излезе пак из гората със свитата си, мина през ливадата, за да слезе по стръмнинката. Но той се спря за няколко минути, за да гледа столицата си. Той гледа омаян и възхитен дивната панорама пред себе си.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух