напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XII. Олтар в гората


Недалеко от Търново, в една дъбова гора на изток от бърдото Силофор, светеше огнец.

Тая гора беше Ярова гора, частно владение Смилецово.

Наоколо седяха или се излягаха около десетина хора и тихо си приказваха. Някои от тях си печеха пуканици в жаравата и пламъкът осветляваше лица брадясали, начумерени, но млади, опечени от ветрове и слънце. Тая нощна дружина беше въоръжена.

Вързани за дърветата коне рупаха наблизо сухата трева.

— Забави се войводата — каза един от дружината.

— Полунощ трябва да е минало — каза друг. Изпяха някъде петли.

— Страх ме е от беда — каза един.

— Защо?

— Боляринът Годеслав е лош човек и ако е усетил...

— Дано не е усетил да направи лудост: войводата може да го направи на прах, но момата ще вземе. Чу се свирене с уста.

— Идат! — казаха и скокнаха.

В мрака, между дебелите дънери, се чу шум от човешки стъпки и тих говор.

После приближиха някои и пламъчето озари неясни човешки фигури. Показаха се трима брадати юнака, въоръжени с криви турски саби и с кинжали в пояса. После се показа един поп без камилавка, когото един друг държеше за ръката.

Попът, старец с бяла чорлава брада и с бели коси, попадали по челото му, трепереше. Безумен страх бе затъпил погледа му. Той пулеше очи, плах, във въоръжените хора.

— Дядо попе, не страхувай се — каза му един от тях и му целуна ръка.

Целуваха му ръка и другите.

— Защо ме доведохте тук? — попита попът, малко успокоен от тия благочестиви проявления на разбойниците. — Извадихте ме от халищата... Боже, света Богородице, какво чудо става с мене! Закрили мене грешния! — И той се прекръсти.

— Седни, седни — казаха му.

Той седна. Огънят осветляваше още силно измененото му лице. Освен без камилавка, той бе изкарал от къщата си и с някакви жълти женски обувки, които бе успял да обуе в страха си. Те бяха попадиините.

— Християни, кажете ми какво ще ме правите тука.

— Ще научиш подир малко, дядо попе — каза един от онези, които го бяха довели. — Книжката взе ли, дето ти казахме?

— Требника? Взех го. Защо ви беше?

Но разбойниците не отговориха, защото в гората се чу изсвиркване по-продължително от първото. То се повтори два пъти.

— Идат! — извикаха радостно разбойниците и се изгубиха из гъстака. Само един остана да пази попа.

След малко се появиха Радоил и Славка, последвани от нови още няколко души разбойници, които носеха вързопи със Славкини неща.

— Добър ви вечер, дружина! Водя ви млада годеница, кланяйте се! — извика Радоил.

Възрадваните момци наобиколиха любопитно Славка, още силно развълнувана.

— Славке, оттук вече се захваща моето царство. Не се бой. Седни, почини си.

И Радоил седна до нея.

— Момчета, да се смени стражата извън гората: петлите пяха.

После се обърна към девойката, която гледаше плахо и удивена наоколо си.

— Славке, ти не си привикнала още на такива места?

— Дето бъдеш ти, там е хубаво и мене — отговори тя, като го погледна с любящи очи.

Юнашкото лице на воеводата светеше от щастие. Другарите му гледаха засмени Славка.

— Ти си много уморена, Славке? — попита я един.

— Не, той ме носи на гръб по стръмното — каза тя засмяно, като метна поглед въз Радоила.

— Дайте плоската, момчета, да глътнем малко ракийца. — Радоил подаде плоската Славки: тя кусна само няколко капки ракия.

Тогава чак Радоил съгледа попа, който слушаше до един дънер, гледаше, зяпнал и смаян, болярската дъщеря между тия странни хора.

— А, дядо попе! — извика той. — Преварил си ни? — Па свали шапка и му целуна ръка. После Радоил се обърна към дружината:

— Запалете вощениците. Дядо попе, ще ме венчееш с тая мома.

Попът се смая.

— Че аз нямам патрихил... нито другото...

— Без патрихил!

Запалиха няколко вощеници. Гората се освети повече. Дъбовите клони се надвисваха до самите глави на момците.

— Кой е кумът? — попита попът.

— Маноле, ти ще бъдеш кум — обърна се Радоил към един по-стар разбойник.

— И девер нямате, и венци нямате, и черква няма! Каква венчавка тука? — каза троснато попът, посъвзел се вече.

— Ангеле, и ти, Страхиле, вие ще бъдете девери — каза Радоил, — за да не се сърди дядо поп. Пък черковата е тая гора. Нали господ е навсякъде?

Тогава Радоил гологлав се изправи до Славка, кумът и деверите зад тях.

Попът запрелистя требника, за да намери молитвата за венчалния обред. Двама души му светеха с вощениците. Но той дълго време търси н не намираше молитвата. Под влиянието на одевешната уплаха той беше забравил на кой лист беше тая молитва.

Радоил стана нетърпелив.

— Захвани!

— Не намирам! — каза скръбно попът.

— Не вреди, чети там, дето си отворил. Попът погледна листа.

— Тука е молитвата за сушата — каза той.

— Чети тая молитва, по-скоро... Господ знае, че за друго четеш — каза воеводата, като намираше, че попът се мае за дребни работи.

Тогава свещеникът зачете молитвата за суша, в която се молеше бог да прати от небесата напоителен дъжд за ожеднелите поля и ниви.

След тая молитва той размени пръстените на младоженците.

— Венчается раб божий Радоил, во име отца и сина и святаго духа. Венчается раба божия Славка, во имя отца и сина и святаго духа, амин!

После изпя „Исаия ликуй!“ и завъртя младоженците около дъба, последвани от кума и деверите.

Обредът се свърши.

— Дайте плоската сега да се почерпим. Благослови пръв, дядо попе.

Попът благослови н пи от ракията. Плоската изреди и останалите.

— Наздраве!

— Да е честито!

— Добра сполука!

— Таз година с булка, догодина — с люлка. И веселите благопожелания нямаха край. Радоил се обърна към попа:

— Дядо попе, прощавай, че те утрудихме по ни едно време. — И той му тури в ръката десет бабки. Като видя толкова злато, попът се смая, той не вярваше очите си. Той не би спечелил тия пари и от петдесет венчавки!

Радоил и Славка му целунаха ръка.

— Сега си свободен, дядо попе, иди си доспи. Не е нужда да обаждаш какво се случи тая нощ тук.

— Аз? Годеслав ще ме пребий!

— Ако той те не пребие, аз ще ти откъсна главата като на врабче.

Когато попът си отиде, Радоил се обърна към другарите си:

— Дружина, починахме си. А нашето падало е далече, и Търново е много близко — хай стягайте конете.

Пътуването през нощта стана без път, през долове, през урви, през потоци, които гръмливо шумяха. Славка гледаше като омаяна пред себе си черни гори, черни върхове и черни скали. Тя мислеше, че сънува. Радоил яздеше успоредно с нейния кон и я крепеше за кръста на лоши места.

По дрезгаво стигнаха до едно селце в планината. То се състоеше от няколко колиби, съградени от букови дънери и покрити с плочи, някои имаха каменни огради на дворовете си.

Вратнята се отвори на една от тия колиби и морната дружина влезе в двора.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух