напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXVII. Тлъка


Една вечер, в първите дни на октомврия, бяха се събрали на двора на чифлика стотина селяни и селянки на тлъка да белят папури.

Обикновените при такива тлъки весели разговори, песни и шеги не млъкваха.

— Хайде работете, хора — казваше една възрастна невяста, пълна и червендалеста, като сръчно въртеше за ушите царевицата, за да направи клуп. — Работете, че булгура ври на огъня. Който не бели, вълци го изели.

— Аз огладнях, дайте булгура — казваше един снажен момък с кривната на ухо шапка, като събличаше със силните си пръсти бялата шума на царевицата.

— Аз вместо булгурец — обади се друг ергенин — по обичам да хапна друго нещо.

— Какво?

— Червените бузки на Либеновата Стоянка.

— У, поразнико! — скара му се намусено една мома.

— Що се сърдиш, Петрунке? Стоянка я няма тука.

— Хапни Петрункините бе — изкиска се една мома и след нейния смях гръмнаха кисканията и на много моми.

— Моите има кой да ги хапне — обърна се Петрунка към момата, — но твоите да видим: не можеш да си намериш драговник още.

— Аз мразя мъжете като чумата — изшегува се горчиво момата.

— О! — извикаха всичките ергени весело.

На другия край разговора беше по-сериозен. Предаваше се слуха за татарското нашествие.

— И защо ги не изгонят бе?

— Кой? Смилец ли? Баба!

— И защо е цар тогава? Нека вземе хурката! — обърна се една напета мома, като хвърли обелената царевица на купа.

— Ще си изберем друг цар — каза един навъсен. Очевидно, тия хорица не знаеха още какъв е цар Смилец и кой избира сега царете.

— А бе, който и да бъде, за него е все едно: все ще ни язди като добитъци — издума един с превързано око селянин.

— Не може инак бе, Стояне...

— Може, може... Може и без цар, може и без боляри, може всякак... И писанието ги отхвърля. Нали пише: „Не надейте се на князи и сини человеческие иже в них нест спасения“? Кръвта ни пият само!

Мнозина се съгласиха със Стоя на, който носеше още прозвище „Граматик“. Той беше богомил.

— Ти ядеш хляба на Балдя, а ругаеш болярите! — обади се един.

— Колко са Балдювци? — каза Стоян.

— Да го поживи господ. Много е добър банът — каза друг.

— Благодарни сме, не ни мачка, що да хулим бога — каза един стар отрок наполовина във военно облекло, стар спомен от предишните царувания.

— Попейте, моми! — обади се някой.

Без повече канене жените и момите от отсрещния кран запяха. Съдържанието на песента беше в хармония с времената. Тя бе скорошна и вдъхната от недавнашното Ногаево нашествие:

 

Татарин кара Стана робиня,

с коня я тъпче по бели пети,

с бича я шиба по тънка снага,

та па си Стани люто говори:

— Я върви, първи, Стана робиньо!

— Как ще вървя, чер татарино,

като си нося мъжко детенце?

— Фьрли го, Стано, че ще те бия! —

Изминали са поле широко,

настанали са гора зелена,

измъкна Стана пояс от кръста,

направи люлка в гора зелена,

тури си Стана мъжко детенце,

даде му шумка да го залише.

Залюляла го и запяла му:

Нани ми, напи, мъжко детенце,

вятър ще духне, залюля ще те,

дъжд ще удари — окъпа ще те,

слънце ще изгрей — подсуши ще те,

до ще кошута — придои ще те!

 

Додето тая жална песен продължаваше меланхолична като опело на независимостта на България, в една стая, дето живееше управителя на чифлика със семейството си, ставаше странна беседа.

Един млад и дрипав поп четеше пред тях в една стара книга, с тържествен глас, легендите на богомилската ерес. Домочадието слушаше, прехласнато от наслада, тия странни апокрифически оказания, в които библейските разкази се размесяха с фантастически нелепи измислици. Попът, който беше богомил, както и слушателите му, четеше сега Въпросите на св. Ивана за второто пришествие:

„И преди да настане пришествието господне, ще дойде из бездните на небесата антихрист. И той ще има на главата си косми като стрели, и очите му ще бъдат светли ви като денница, и пръстите му ще бъдат остри като сърпове. И бог тогава ще прати гръмове и светкавици въз антихриста, и той ще се превърне на пепел, а вятърът ще я раздуха по четирите страни на света. И след като изчезне от лицето на земята антихриста, ще настане възкресение на мъртвите, които лежат в гробовете и в утробите на животните, и в дъното морско. Тогава ще се запали всичката земя с горите, планините и градовете; ветровете ще задухат от четирите краища на света и ще разпръснат всичкия прах. Земята ще бъде бяла и чиста като хартия, без планини и долища, равна като дъска. Тогава ще се появи син божий и ще открие страшния съд. И тръба ангелска ще затръби и ще се чуе от седмото небе до ада.“

Тия оказания, чудати плодове на мистическа фантазия, се разпространяваха тогава с хиляди из България. Тях слушаха с вяра и боляри, и граждани, и селяни. Въпреки грубостта на измислицата в тая духовна литература се таеше странна поезия. Тя съставляваше духовна храна за народа в тежкото му и безцветно съществуване, пълно с тегла непрекъснати.

Ненадейно псетата лавнаха на двора. После се чу тропане на вратнята.

Управителят на чифлика излезе да види какво има. Кога отвори вратнята, при светлината на факли, той видя спрели пред нея неколцина конници н веднага позна между тях банът.

Балдю влезе в двора, посрещнат с нисък поклон от управителя; влязоха и другите.

Балдю тръгна право към замъка; цялата тлъка стана на крака пред господаря.

— Добър ви вечер, добри християни — поздрави Балдю добродушно. — Защо престанахте да пеете? Па като се обърна към управителя, каза:

— Иване, пробий големите бъчви и почерпете отроците с винце.

След малко Балдю влезе в къщата си, сподирен от троицата си другари.

Тлъката се продължи зад полунощ, развеселена от отворените бъчви.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух